Библиотекарите

- Мисля, че е малко пресилено. Човекът има законен достъп до осъвременените данни. Ако иска, може всеки ден да запомня няколко имена и адреси и да ги напише, след като се прибере у дома. Защо му е да разчита на стара база данни? Освен това картичките са изпратени от Ню Йорк. А ние знаем, че Лим не е излизал от Невада.

- Теорията е, че може да има съучастник в Ню Йорк.

- Известно ми е. Известно ми е също, че не съм видяла абсолютно никакво доказателство в тази насока.

- Проучила ли си го от този ъгъл?

- Службата за сигурност на Зона 51 го държи под контрол. Наблюдателите не ни дадоха достъп.

- Кой наблюдава наблюдателите, ето какво искам да знам - кисело рече Париш.

Нанси най-малко от всички изпитваше симпатии към тях.

- Именно.

- Ще използвам връзките си в Белия дом, за да уредя да разпитаме Лим. Междувременно може да се наложи да заминеш за Пекин. Искам да използваш чара си и да успокоиш важните клечки в Министерството на държавната сигурност. Това нещо е на път да предизвика сериозна международна криза и трябва да направим всичко по силите си, за да не го допуснем. Белият дом смята, че видеоконференциите не вършат работа. Единственият начин да покажем подобаващо уважение е лично да целунем задниците им.

Нанси премълча.

Липсата на отговор явно не хареса на шефа ѝ.

- Какво има? - раздразнено попита той. - Мъжът ти е добре, нали така? Вече можеш да пътуваш, прав ли съм?

Това беше последното, което ѝ се искаше, но Нанси запази самообладание.

- Да, сър. Няма проблем.

Беше събота сутринта и Уил бе твърдо решен да организира някакво групово семейно мероприятие, но освен тази основна идея не му идваше нищо наум. Ако бяха във Флорида, щеше да предложи да излязат на риба (какво друго), но с какво се занимаваха хората във Вирджиния през свободното си време? Може би търсеха девици⁵¹? Нанси му сипа кафе на закуска. Изглеждаше скептично настроена. Предупреди го, че Филип не си пада особено по разходките. Пък и щеше да бъде страшно изненадана, ако се събудеше преди обяд.

- Можем да се качим в колата и да попътуваме - с надежда рече Уил.

- Докъде? - поинтересува се тя.

- До Панама Сити?

Тя мина тихо зад него и целуна ухото му.

- Скоро ще те пратим там.

- Готов съм, нали знаеш.

- Справяш се чудесно, но не насилвай нещата.

- Ако мина успешно изследванията в Джорджтаун, заминавам на юг, нали?

Нанси въздъхна. Още не му беше казала.

- Както кажеш, но бих искала да изчакаш, докато се върна.

- В какъв смисъл докато се върнеш? Къде отиваш?

- В Пекин. - Тя затаи дъх.

- Господи, Нанси.

- Париш иска лично да запозная китайското правителство със ситуацията. Не мога да се измъкна, Уил. На път е да се разрази сериозна международна криза.

- Това са пълни глупости. Ако някой разполага с базата и иска да провокира Китай, щеше да праща картички до китайски градове, а не до американски!

- Напълно съм съгласна. Но явно китайците виждат нещата по друг начин. Както и да е, Париш настоява да замина.

Той остави решително чашата си.

- Излизам.

- Уил! - извика тя след него. - Не можем ли да поговорим? Винаги бягаш в подобни ситуации!

Не му се говореше. Не знаеше защо трябва да говори. По-лесно му беше да живее сам. Мразеше изкуството на компромисите. Обичаше нещата да стават по неговия начин. Така си беше открай време, така щеше и да си остане за в бъдеще.

Седна на стъпалата пред къщата, за да завърже маратонките си. Честно казано, пътуването на Нанси до Китай го притесняваше най-вече заради това, че ще му се наложи да остане сам с Филип. Може би на интелектуално ниво знаеше, че хлапето сигурно го обича, но външното му негодувание беше повече от очевидно. Не че се различаваше особено от негодуванието, което бе изникнал самият той към баща си. Но неговият старец беше свиреп тип, мръсен пияница и сертифициран кучи син. Той не беше такъв.

Филип си живееше живота. Нямаше представа какво означава гаден баща.

Стана, за да започне обиколката си. Физически се чувстваше силен. Може би днес щеше да пропусне ходенето и да започне направо с кроса.

Нещо привлече вниманието му; по-скоро нещо не привлече вниманието му. Докато беше агент от ФБР, умението му да оглежда местопрестъплението и да забелязва и най-малките подробности бе легендарно. Това време отдавна беше отминало, но някои неща си остават завинаги в теб.

Приближи гаража и надникна през малкото прозорче на вратата.

Къде се беше дянало страничното огледало на Филип?

Заслони очи и се вгледа по-внимателно. Колата на Нанси беше вътре, но тази на Филип липсваше.

Изтича обратно в къщата.

- Нанси, колата на Филип я няма!

Тя излезе от спалнята.

- Не може да бъде!

- Защо да не може?

- Станах рано. Не съм го виждала да излиза.

Той вече вървеше към стаята на Филип. Не си направи труда да почука.

- Господи... - промълви той.

Не беше лягал в леглото си. Уил усети как коленете му омекват. Нанси беше зад него и инстинктивно се пресегна да го задържи. Когато той заговори, гласът му трепереше от страх.

- Изчезнал е.

6.