Библиотекарите

Беше студено и Уил се дразнеше, че трябва да облича палто, за да излезе на разходка. Долу във Флорида беше топло и слънчево, но Рестън, Вирджиния, все още се намираше в хватката на зимата.

Кварталът никога не му беше харесвал - къщи като от детски книжки, малки правоъгълни задни дворове, всеки с веранда от кедрово дърво и барбекю, вездесъщите задънени улички, приличащи на захарни близалки, ако ги гледаш от въздуха. Всяка сутрин в седем настъпваше масово преселение, когато единият или и двамата членове на семейството грабваха куфарчетата си, качваха се в колата и тръгваха към намиращия се наблизо Вашингтон. Наричаше го Похода на лемингите.

Живееха в скромна къща с три спални - удобна, но не и луксозна. Никога не бяха изкарвали много пари, но пък това не ги вълнуваше особено. Заплатата на Нанси беше чудесна за човек с нейния пост, той получаваше пенсия от ФБР и имаше социална осигуровка, макар че месечното получаване на пари го караше да се чувства като старец. Преди няколко години беше спечелил известна сума от книгата си, но парите бяха отишли предимно за ремонт на лодката, за една отдавна жадувана кола и за колежа на Филип (в случай, че има нещо отвъд Хоризонта).

Гледаше сериозно на предписаните му упражнения. Най-малко два пъти дневно правеше обиколка на квартала и точно както бяха предрекли докторите, формата му неотклонно се подобряваше и сърцето му укрепваше. Покрай разходките завърза запознанства с неколцина стопани на кучета и домакини, които се радваха на вниманието на новия мускулест мъж в квартала и се опитваха да го канят в клубовете си и на кафе следобед.

Беше стигнал дотам, че можеше да потича няколкостотин метра, да продължи с ходене и после отново да тича. Нанси му бе купила ръчен сърдечен монитор и той го проверяваше съвестно, като гледаше да не надвишава предписаните граници на пулса. Покорното изпълняване на заповеди и спазването на правила го тормозеше както винаги, но за нищо на света не би се съгласил отново да се озове в болнично легло.

През деня беше сам. Нанси беше от вашингтонските леминги, а Филип ходеше на училище. Когато не се занимаваше с аеробна гимнастика или с гири, за да възстанови позагубената мускулна маса, Уил четеше и само от време на време включваше телевизора. Новините и предаванията го обезсърчаваха с обратното броене до полунощ на 8 февруари и с така наречените експерти, които съобщаваха за движението на едва ли не всяко парче скала в Слънчевата система.

Обвиняваше медиите, че само нагнетяват напрежение у хората, и никак не се изненадваше, че нещата вървят от лошо към по-лошо. Индексите на продуктивност падаха, хората започваха да не обръщат внимание на работата си. Нагласата „да върви по дяволите" и „яж, пий и се весели"- ставаше повсеместна и правителствените лозунги и призиви не можеха да се справят с натрупващата се инерция. Пазарите бележеха упадък, консумацията на алкохол растеше. Разпадаха се бракове. Самоубийствата се увеличаваха. Китайският апокалипсис изобщо не помагаше, а сякаш напомняше допълнително на обезверения скрибуцащ свят, че краят наближава.

Затова Уил избягваше да следи новините, не отговаряше на обаждания от непознати номера и затръшваше вратата пред репортерите, които го търсеха да изрази „уникалната си гледна точка".

По-утешително бе да се оттегли в света на книгите, но дори това го правеше раздразнителен, защото книжарниците се бяха превърнали в рядкост - в самия Рестън не беше останала нито една. Така и не успя да извърши плавна миграция от картона и хартията към пластмасата и байтовете, така че или трябваше да плати солена надценка за истинска книга, доставена по куриер, или да тръгне по пътя на най-малкото съпротивление и да използва някой от таблетите на Нанси и Филип. Затова мърмореше всеки път, щом докоснеше екрана, за да обърне страница, макар да се наслаждаваше на Шекспир и Данте, на Стайнбек и Фокнър -съкровища, които му се искаше да е изследвал по-задълбочено на младини.

Навън валеше и тротоарите бяха хлъзгави. Уил започна да бяга така, че да стъпва с цяло стъпало - не искаше да тупне по задник и да накара някоя домакиня да се втурне от къщата си като санбернар с манерка бренди. Улицата изглеждаше по-малко хлъзгава, така че скочи на платното, но в следващия миг чу клаксона на приближаващ автомобил.

Колата спря рязко и страничното ѝ стъкло се плъзна надолу. Беше Филип.

- По дяволите, Филип! - възкликна Уил. - Мразя електромобилите. Не можеш да ги чуеш кога приближават.

Синът му поклати глава.

- Искаш ли да се качиш?

- Упражнявам се. Защо не си на училище?

- Приключих за днес.

- Още няма два. Не трябваше ли да останеш до последния звънец?

- Почетните ученици имат привилегии.

- Ами борбата?

- Отказах се.

Уил изскърца със зъби.

- Защо?

- Какъв е смисълът? - отвърна Филип и подкара. Когато се прибра, Уил тръгна направо към спалнята да пусне душа и докато водата се загряваше, отиде до стаята на Филип. Отвътре гърмеше музика, така че му се наложи да почука силно. Музиката спря.

- Какво? - отвърна приглушен глас.

- Може ли да вляза?