Библиотекарите

- Какво правите във фермата?

- Няма да ви казвам, направо ще ви покажа.

Дали беше минала със същия номер и при Филип?

Дали това не беше някакъв номер от страна на родителите ѝ, за да го примамят?

- Хейвън, имайки предвид обстоятелствата, откъде мога да съм сигурен, че това не е някакъв капан?

- Опасно е, но не е капан. Филип го хванаха и ми е кофти заради него. Наистина е ужасно. Аз свих нет-пена му от чичо Кийлън. Помогнах му да се измъкне.

- Но са го хванали отново, нали?

- На склона. - Гласът ѝ звучеше скръбно.

- Каза, че бил преследван от библиотекарите.

- Така ли?

- Какво е имал предвид с това?

- Ще разберете.

- Сигурна ли си, че е добре?

- Татко ми падна и си нарани ръката, но Филип е добре. Ядосани са ми. Не ми позволяват да го виждам, но знам, че се грижат за него.

Трябваше да състави план.

- Той в къщата ли е?

- Не.

- В плевнята? В съседната къща?

- Не.

- Тогава къде?

- Под тях.

- В някакъв тунел ли?

- Повече от тунел. Ще видите.

- Как ще стигна до него?

- Има таен вход. Ще ви заведа.

- Родителите ти или чичо ти имат ли оръжие?

- Пушки.

- А нещо по-малко?

- Не съм сигурна. Не знам.

- Колко души има във фермата?

Отговорът ѝ го озадачи.

- В какъв смисъл?

- Възрастни. Братя, братовчеди и така нататък.

- Баща ми, чичо ми, двамата ми братя и двете ми братовчедки, но те са момичета. И леля ми, но тя също минава за момиче.

Фаровете осветиха табелата на Пин в далечината.

- След около километър и половина ще трябва да излезем от пътя и да скрием колата в храсталаците - каза тя. - После ще продължим пеша през полето. Донесох фенер.

Уил беше добър в разчитането на хората - открай време го биваше в това, - но не беше убеден, че уменията му са в сила и за тийнейджърки от Молерстанг. Ако това беше капан, никой нямаше да има представа къде се е дянал. Някой от фермата можеше да се върне за колата и да я откара до друго селище или да я скрие в някоя плевня. Така щеше да остане сам. Перспективата не му харесваше. Трябваше да измисли нещо, когато стигнат. Вече не беше агент на ФБР. Бе пенсионер с възстановяващо се сърце. Винаги обаче беше успявал да се оправя в трудни ситуации и нямаше да престане да вярва в себе си, когато залогът бе животът на сина му.

- Добре, Хейвън - рече той. - Както кажеш.

Кени се събуди от дрямката си от тревожния звук на нетпена си. Включи пипнешком лампата в стаята за гости, грабна устройството и му нареди да покаже текстовото съобщение.

Гласово позвъняванеот Филип Пайпър до Уил Пайпър.

Получено в 18:22 ч. по Гринуич.

Филип! Къде си? Филип?

Аз съм негов приятел.

Кени дослуша разговора и надяна кубинките си. Секунди по-късно палеше лампите по коридора в спалното за гости.

Хората му скочиха тутакси, спестявайки му сънените и объркани реакции.

- Лопес, Харпър, размърдайте си задниците. Махаме се от тази дупка. Тръгваме за Къркби Стивън.

- Това човек ли е или място, шефе? - попита Лопес, докато навличаше цивилните си дрехи в цвят каки.

- Градче, дръвник такъв. Пайпър е в движение, така че по-живо.

12.

Клариса спусна крака на земята и остана да седи известно време на леглото, за да не ѝ се завие свят. Опря длани в подутия си корем и запя песничка на нероденото си дете, която бе измислила навремето майка ѝ.

Малък непослушко, малък Джон

легна си по панталон.

Обувка на земята, обувка на крачето,

ей така заспа момчето.

Пеейки, тя се изправи, напъха крака в сандалите си и се затътри към умивалника.

След като приключи с простия сутрешен тоалет, тя почука по заключената врата и повика сестра Хейзъл.

Вратата се отвори, но сестра Хейзъл я нямаше. Вместо това на прага стоеше друга монахиня, която не бе виждала дотогава.

- Къде е сестра Хейзъл?

Жената говореше със силен германски акцент.

- Снощи я повали треска и я настаниха в лечебницата. Аз съм сестра Ингрид. Мога ли да ти помогна?

- Искам да отида до клозета преди закуска.

Възрастната жена като че ли се смути и не знаеше какво да прави.

- Изпратих друго момиче до клозета. Не бива да се виждате и да разговаряте помежду си. Така ми е заръчано. Изчакай, докато се върна да те повикам.

Сестра Ингрид се отдалечи в тръс, като забрави да затвори и да заключи вратата. Клариса чу женски плач в дъното на спалното. Излезе предпазливо в коридора да види дали има някого. Когато видя, че е чисто, запристъпва крадешком към скръбния звук.

Някои от вратите бяха затворени, докато други зееха. Надникна през отворените врати и видя стаи досущ като нейната, но неизползвани. Плачът стана по-силен, когато приближи последната врата отдясно. Долепи ухо до дървото и чу отчаяно хълцане.

Това беше Фей, момичето с топчестия нос, която като че ли бе чула преди месеци. Сигурна беше.

- Фей? Ти ли си?

Плачът рязко спря.

- Кой е? - чу се приглушен глас.

- Аз съм, Клариса.

Фей не отговори.

- Мога ли да вляза?

- Вратата е заключена!