Библиотекарите

- Аз съм негов приятел. - Гласът беше тих. Момичешки. Със същия къмбрийски акцент, който бе слушал през целия ден.

Уил усети колебливостта ѝ. Ако я натиснеше прекалено, щеше да му затвори. Беше прочут във ФБР с методите си на разпит.

- Аз съм татко му.

- Знам.

- Той добре ли е?

Последва тихо „Да".

- Мога ли да говоря с Филип?

- В момента не съм при него.

- Къде е той?

- На сигурно място.

- Ти къде си?

- В библиотеката.

- В Къркби Стивън ли?

- Да.

- Ако дойда, може ли да поговорим?

- Само ако обещаете, че ще бъдете сам.

- Обещавам.

- Имате ли кола?

- Не. Да. Да, имам кола.

- Добре. Ще ни трябва кола, ако искате да го видите.

- Как ще разбера коя си?

- Аз ще ви позная. Вие сте Уил Пайпър.

Филип затвори и мислите му запрепускаха. Ако забъркаше Ани, вероятно щеше да уплаши момичето и открехнатата врата да се затръшне. Не можеше да използва такси. Ако беше доброто старо време, щеше да отмъкне кола, но нямаше представа дали подобно нещо е възможно с електромобилите на паркинга.

Изведнъж се сети какво трябва да направи. Грабна телефона и портфейла си и изхвърча навън.

Не отиде много далеч.

Ани отвори вратата. Беше по халат.

- Стори ми се, че каза след един час.

- Знам.

Нежно я отмести и влезе. Тя бутна вратата и отпусна ръце, при което халатът ѝ се разтвори.

Беше участвал в толкова много подобни сценки, че нямаше представа колко са точно. Понякога беше трезвен, но по-често не. Понякога знаеше името на жената, понякога не. Никога не си беше падал по приказките в такива ситуации. Същото беше в сила и сега. Привлече я към себе си, целуна леко вдигнатите ѝ нагоре устни и прокара длани по гърба ѝ.

След малко тя се дръпна и се усмихна.

- Господи, не го очаквах. Сигурна съм, че ресторантът не затваря рано.

- Определено.

- Не предполагах, че ще бъдеш в настроение за флиртуване.

- Реших, че една привлекателна дама би могла да ме разсее от грижите.

- Това е най-малкото, което правителството на Нейно Величество може да направи за вас. Дай ми само секунда, става ли?

Той кимна и тя изчезна в банята.

Уил не изгуби нито миг. Ключовете на форда бяха на бюрото. Прибра ги в джоба си и излезе тихо, затваряйки вратата след себе си.

Няколко минути по-късно паркираше колата на една уличка зад библиотеката.

Беше един от двата дни в седмицата, в които библиотеката работеше до по-късно. Посетителите бяха много повече, отколкото при предишното му посещение. Първият етаж светеше приканващо в сравнение с безрадостния мрак на Маркет Стрийт. Въпреки че отдавна се бе пенсионирал, все още беше във форма. Огледа помещението с един поглед, хващайки общата картина, но и без да пропуска нито един детайл.

Набеляза си тийнейджърката, преди да го е погледнала. Заради начина, по който нервно си играеше с кичура дълга коса. И заради ретро хипарския стил, който бе възприела и собствената му дъщеря за известно време - без грим, дълга тънка рокля с елек отгоре, ниски работни боти. Приличаше на хлапе, което би използвало името на диво цвете за прякор в интернет.

Потвърждението дойде, когато тя го видя и едва-едва се усмихна. Направи му знак да я последва към стълбите.

Бяха в мазето между лавиците, когато момичето най-сетне заговори:

- Сам ли дойдохте?

- Да.

- Филип прилича на вас.

- Къде е той?

- Наблизо.

-Добре, да идем при него.

- Не е толкова лесно.

Реши да действа по-внимателно. Момичето изглеждаше уплашено.

- Хокбит ли да те наричам?

- Името ми е Хейвън¹²¹.

И това си го биваше.

- Добре, Хейвън. Защо не ми обясниш какво е положението?

- Става ли да говорим по пътя? Измъкнах се. Дойдох до града на стоп. Ако не се прибера скоро, ще усетят, че ме няма.

- В Пин ли отиваме? - попита той.

Тя кимна, без да изглежда изненадана.

- Разбрах, че сте се навъртали там днес.

Уил разрови в паметта си, опитвайки се да съпостави чертите на Хейвън със семействата, които бе посетил.

- Фермата Лайтбърн?

Тя отново кимна.

- Видях се с родителите ти.

Тя кимна.

- Колата ми е отзад.

Хейвън му показа как да излязат на шосе В6259, без да минават през Маркет Стрийт. Ани сигурно кръстосваше улиците и го търсеше ядосана заради куп неща. Поне успя да ѝ измъкне ключовете, преди да му се налага да спи с нея. Пак беше нещо.

Сякаш в отговор на тези мисли телефонът му иззвъня. Беше английски номер. Не помнеше да е давал номера на мобилния си на Ани, но все пак тя беше от МИ-5. Сигурно разполагаше с негово досие. Изключи устройството. Последното, което искаше, беше Ани или местната полиция да се намесят и да оплескат всичко. Смяташе да измъкне Филип от положението, в което се е забъркал. Вече не се нуждаеше от помощта им.

Беше съвсем тъмно. Щом излязоха от града, включи дългите светлини.

Момичето седеше мълчаливо до него като безстопанствено животинче.

- Какво можеш да ми кажеш, Хейвън? Защо си поискала Филип да дойде тук?

- Помислих, че може да помогне.

Не беше от особено обстоятелствените.

- На кого да помогне?

- На мен. И на другите.

- Как би могъл да го направи?

- Като разгласи вестта.

- За какво?

- За онова, което правим във фермата.

Зададе въпроса колкото може по-внимателно, като потисна желанието да ѝ изкрещи да изплюе проклетото камъче.