Библиотекарите

Погледна надолу. В ключалката беше пъхнат череп ключ. Озърна се към коридора, завъртя ключа и се вмъкна вътре.

Фей седеше на леглото си сама, очите ѝ бяха зачервени като цвекло, сълзите продължаваха да текат, въпреки че вече се беше поуспокоила. Но после видя издутия корем на Клариса и отново се разрева с пълен глас.

- Фей, какво има? - попита Клариса.

- Взеха го!

- Кого?

- Бебето ми?

- Защо?

- Престана да суче - изхлипа тя. - И те казаха, че бил готов.

- Готов за какво?

- Да отиде при своите.

- Как така да отиде при своите?

- Знаеш. Дълбоко в сърцето си знаеш. И с теб се случи същото като с мен, нали? Видяла си ги на онова ужасно място долу.

Клариса беше правила всичко по силите си да изключи онзи ужасен ден от ума си и да се съсредоточи върху растящото си бебе. Но в сънищата - или по-скоро кошмарите - миризмата на катакомбите, редиците неми, бледи, рижави писари, сбърченият старец, който я облада като някакво добиче - всички тези неща се появяваха на плашещи проблясъци.

- Занесли са бебето ти долу ли? - попита тя.

Фей прехапа устна и кимна.

- Какво ще му правят?

- Когато порасне и може да държи перо, ще започне да пише като другите. Така ми казаха.

- Какво правят те? Какво пишат изобщо? - попита Клариса.

Фей отново се поуспокои и избърса сълзите си.

- Ще ти кажат, когато ти отнемат бебето. Сестра Сейблин ми каза, защото според нея съм се справила добре и ще ме накарат да го направя отново. Веднага щом съм готова, ще ме отведат отново в катакомбите. Но преди това ще мога да видя сина си. - Тя пак се разхлипа. - Толкова много ми липсва! Беше тихичък. Не се усмихваше, но знам, че обичаше майка си.

- Фей, искам да ми кажеш какво пишат - настоятелно рече Клариса.

- Тайна е. Тайна, предавана от много време. Синовете ни са специални. Имат дарба, която идвала направо от Бог, така казват. Знаят кога ще се роди някой и кога ще умре. Записват това на пергамент, а после монасите ги събират в големи книги, които пазят под земята в библиотека. Синовете ни са благословени. Те са свещени писари.

Клариса потръпна.

- Някои от тях са много стари. - Помисли си за онзи, който я бе изнасилил. - Да не искаш да кажеш, че прекарват целия си живот под земята?

- Не зная - отвърна Фей. - Така мисля.

- Е, моето бебе няма да ми го вземат! - заяви Клариса. - Няма!

Фей зарови лице в дланите си и се разрева неудържимо.

Клариса излезе в коридора и заключи вратата на Фей за доброто и на двете. През прозорчето на една от отворените стаи видя сестра Ингрид да бърза обратно към спалното.

Взе решение за миг. Извади ключа от ключалката на отворената врата и го скри в юмрука си. Изтича в собствената си стая, затвори вратата и седна на леглото си, мъчейки се да изглежда спокойна.

Сестра Ингрид се появи на прага.

- Господи! - промърмори тя. - Оставила съм вратата отключена.

- Не съм забелязала, сестро - отвърна Клариса. И си спомни за ключа в юмрука си.

- Е, няма значение. Клозетът вече е свободен. Ела с мен, момиче.

Клариса се изправи и се престори, че ѝ прилошава. Падна на колене и успя да скрие ключа в сламеника си.

- Господи, дете! Дай да ти помогна! - възкликна монахинята и я хвана за раменете.

- Всичко е наред, сестро. Мина ми. Вече съм по-добре.

От този момент една-единствена мисъл се въртеше непрекъснато в главата на Клариса. „Няма да дам бебето си. Няма да дам бебето си".

Но коя беше тя, че да се изправи срещу силата на сестра Сейблин, а може би и на самия абат? Не беше дори монахиня. Беше едно нищо. Момиче, полезно единствено като съсъд - ни повече, ни по-малко.

И как можеше да избяга от този приличащ на крепост манастир? При това на остров. В непознат край. Домът ѝ беше далеч, много далеч оттук. Да се върне в родното си село беше все едно да намери начин да стигне до папата в Рим. И ако случайно успееше да се справи с всички тези трудности, как щеше да оцелее по пътя без абсолютно никакви пари?

Последният въпрос непрекъснато тормозеше мислите ѝ. Макар баща ѝ никога да не благоволяваше да ѝ даде някой съвет, Клариса неведнъж го бе чувала да казва как една кесия сребро може да реши всичките му проблеми, само да му падне в скута.

Къде ли се държеше среброто в манастира? Беше виждала лъскавата утвар в катедралата, но нямаше начин да стигне до нея. И тогава се досети - може би абатът имаше скъпи неща в жилището си.

В главата ѝ започна да се оформя дързък план и отчаянието я накара да го изпробва едно ледено януарско утро, много преди зазоряване. Винаги проспиваше катедралната камбана, която звънеше в четири и половина, призовавайки сънените обитатели на Вектис на утреня, но тази сутрин се събуди.

Приготви се, като запали къса и дебела свещ от непрекъснато горящото кандило в стаята. Изчака камбаната да зазвъни отново, отбелязвайки началото на службата. След последния удар долепи ухо до вратата, каза една бърза молитва и вкара откраднатия ключ в ключалката. Започна да го върти и ръчка, за да избута ключа от другата страна. Когато го чу да пада с прекалено силен звън на пода, се захвана за работа.