Библиотекарите

Пъхна докрай крадения ключ в ключалката и бавно го завъртя. Чу се прещракване и резето се дръпна. Ключът ставаше! Беше свободна!

Коридорът бе черен и пуст, пламъкът на свещта ѝ хвърляше диво танцуващи сенки по стените. Тръгна на пръсти и излезе от спалното във виелицата навън. Знаеше добре пътя до жилището на абата, тъй като то беше до катедралата. Сърпът на намаляващата луна надникна през пролука между облаците. Клариса се придържаше към сенките на постройките и дърветата, затулила с длан свещта, за да скрие светлината от някоя заблудена душа и да не позволи на вятъра да я угаси. Вървеше бавно, като внимаваше да не се подхлъзне на калната пътека. Мисълта, че може да падне по корем, я ужасяваше.

Дрехата ѝ не бе пригодена за ужасното време. Когато стигна до къщата на абата, трепереше неудържимо. Зъбите ѝ тракаха, но чуваше песните от катедралата. Прекрасно резбованата врата на Болдуин се отвори при първото побутване и въпреки страха, че могат да я открият, Клариса се успокои от топлината на огъня в огромната камина на приемната.

Огънят гореше толкова ярко, че жалката свещ не ѝ трябваше. В помещението липсваха хора, но не и предмети. Не, не и предмети. Стаята беше пълна с всякакви великолепни неща - гоблени, пъстроцветни килими, тапицирана мебел и болезнено красиви рисунки на Господ Исус Христос. И със сребро. Сребърни свещници и блюда, огромно сребърно разпятие на стената колкото половин човешки бой.

В момент на безумие си представи как остава тук, топли се на огъня, отдава се на разкоша на това място. Бързо се отърси от тези мисли и излезе. Беше изпълнила задачата си. Абатът наистина имаше сребро. Сега трябваше само да се върне обратно в стаята си, без да я забележат.

Клариса не бързаше, чакаше да събере кураж и нощното небе да стане безлунно. Продължи да живее по обичайния начин - миеше се, хранеше се колкото може повече заради бебето, прекарваше деня в молитви и медитация. Молитвите ѝ обаче се промениха. Вече не рецитираше наизустените откъси от Евангелието и Псалтира; молеше се за безценния живот, който растеше в нея.

„Няма да дам бебето си".

Януари мина и дойде февруари. Нощем Клариса се завиваше с две одеяла, а през деня се намяташе с едното, докато крачеше напред-назад в стаичката си. Откраднатият ключ беше скрит в сламеника. Изчезването му като че ли не създаде проблеми. На следващия ден след кражбата на мястото му имаше друг. Сигурно разсеяната сестра Ингрид беше решила, че сама го е изгубила някъде.

Вечер, когато отиваше до клозета, си отбелязваше каква е луната. Прецени, че след по-малко от седмица, на дванайсетия ден от февруари, ще има новолуние. Това щеше да бъде нейната нощ.

Една вечер на връщане от тоалетната видя сестра Хейзъл да води ново момиче за ръката. Всъщност не беше точно водене, а грубо дърпане. Момичето плачеше и се съпротивляваше, опитваше се да се отскубне и да побегне. Клариса срещна погледа ѝ. Контактът бе много силен. Сякаш времето спря и двете заобщуваха без думи.

Момичето - на не повече от шестнайсет - беше дребно, с деликатни черти, съвършена брадичка, високи скули и перленобяла кожа. Очите му бяха насълзени и ужасно тъжни, сякаш умоляваха Клариса да му се притече на помощ.

Времето отново потече и Клариса продължи напред.

В спалното разпозна стаята на новото момиче по отворената врата и разхвърляното легло. Реши да я посети през нощта.

След като се стъмни, използва крадения ключ. Отвори колкото се може по-тихо стаята на новодошлата и влезе.

Момичето беше будно, стоеше право в леглото си, притиснало се в ъгъла. На светлината на свещта приличаше на уплашена, изгубила майка си сърничка.

Клариса долепи пръст до устните си.

- Не се бой. Моята стая е нататък по коридора. Аз съм Клариса.

- Как успя да излезеш от стаята си? - попита момичето.

- Обещаваш ли да не казваш?

Момичето кимна.

- Откраднах ключ. Мога да влизам и да излизам, когато си поискам - заяви гордо Клариса. - Стига да внимавам. Как се казваш?

- Елизабет.

- Аз съм Клариса.

- Носиш дете - забеляза Елизабет.

- И то от доста време. Остават ми още два, най-много три месеца.

- Как се случи? - попита Елизабет.

Клариса се поколеба. Момичето изглеждаше твърде ужасено, за да му казва истината.

- По обичайния начин, по който се случват тези неща.

- Долу в криптата ли те отведоха?

- Откъде знаеш това! - възкликна Клариса и се усети, че е повишила глас.

- Другите момичета говорят. Чували са за някакви мрачни неща, ставащи на това място, макар никое да не е стъпвало там.

- Мога да кажа, че то съществува, но това е всичко - рече Клариса.

Елизабет отговори на признанието ѝ с плач. Клариса седна на леглото ѝ и се опита да я успокои, като протегна ръка и хвана нейната.

Елизабет внезапно млъкна и избърса сълзите си.

- Този твой ключ. Можеш ли ми направиш услуга? Искам да се видя за малко с един човек.

- С кого? - попита Клариса.

- С един млад монах. Казва се Лука.

Клариса беше потресена.

- Какво ще правиш с монаха?