Библиотекарите

- Да правя? Само ще поговоря с него, макар да мисля, че май го обичам. Виждахме се от време на време из манастира и сме разменяли по някоя дума. Личи му обаче, че е влюбен в мен. А и аз усещам едно свиване на сърцето, което сигурно е любов. Ще го помоля да ме отведе от това място. Не искам да споделя твоята участ, Клариса.

- Моята участ - тихо повтори Клариса, пусна ръката на Елизабет и погали издутия си корем. - Изобщо нямам намерение да се примирявам с участта си. Искат да ми отнемат бебето, след като го родя и отбия. Няма да позволя това да се случи. Аз също смятам да се махна оттук.

- И къде ще идеш?

- У дома. На север. В Къмбърленд.

Елизабет отново сграбчи ръката ѝ.

- Ще ми помогнеш ли, скъпа Клариса? Ще ми помогнеш ли да видя моя Лука?

Клариса не отговори и се замисли. Накрая рече:

- След пет дни, когато луната изчезне, ще се махна. Тогава ще ти дам ключа и ще можеш да правиш с него каквото пожелаеш.

Елизабет отново сграбчи ръката ѝ и я стисна толкова силно, че я заболя.

- Ти си като ангел, притекъл се в нужда.

- Изобщо не съм ангел. А само момиче като теб, което иска да си иде у дома.

На дванайсетия ден от февруари нощта беше тъмна, студена и облачна. Клариса приключи с последните си приготовления и изчака камбаната да призове всички на молитва в катедралата.

През изминалата седмица беше искала повече храна и бе крила дълготрайната като сушените плодове и сухарите в една кърпа, която държеше под леглото. Когато спалното утихна и бе заключено, събра запасите си във второто си одеяло. Беше го навила на руло и бе завързала краищата му. Така се получаваше вързоп, който можеше да се носи през рамо и да побере провизиите и крадените вещи.

Когато камбаната зазвъня, Клариса изчака началото на службата, взе свещта и използва ключа за последен път, за да излезе на свобода.

Тиха като бълха, тя отключи стаята на Елизабет и влезе. Хубавото момиче я чакаше напълно облечено.

- Ти дойде!

- Казах ти, че ще дойда. Ето, вземи ключа. Ще се заключиш отвътре, но ще можеш да излезеш. Моля те да изчакаш известно време. Пипнат ли те, не споменавай нищо за мен. Кажи им, че си откраднала ключа. Трябва ми време, за да се махна от острова. Обещаваш ли?

- Ще направя каквото поискаш, скъпа Клариса.

- Значи ще се видиш с твоя монах?

- В конюшнята. Успях да говоря с него днес следобед, докато ходих до клозета. Очакваше ме наблизо. Слава Богу, сестра Хейзъл се грижеше за едно момиче с треска.

Клариса я прегърна и я целуна по бузата.

- Желая ти успех, Елизабет. Внимавай. Желая ти дълъг и щастлив живот.

- И аз ти желая същото. Ще се моля да стигнеш жива и здрава до дома си.

Клариса потупа издутия си корем.

- Моли се и двамата да стигнем живи и здрави.

Промъкна се крадешком навън и тръгна по вече познатия път към покоите на абата, където всичко беше точно така, както го бе видяла но време на разузнаването си. Взе два сребърни свещника и сребърно блюдо, инкрустирано със скъпоценни камъни. Не посмя да отмъкне още. Одеялото ѝ беше доста по-тежко, когато се измъкна от къщата и тръгна към портата на манастира.

Оказа се, че на входа няма никого, но се появи друг проблем, който не беше очаквала. Железният портикул беше спуснат. Как можеше да мине? Определено не беше в състояние да се покатери!

До единия стълб имаше лебедка. Сърцето ѝ заблъска в гърдите, когато грабна дръжката и я завъртя. Натисна с цялата си тежест и колелото направи един оборот. Портикулът се вдигна мъничко.

Явно можеше да се справи с адската машина, но не биваше да избяга и да остави портата отворена. Някой щеше да забележи и щяха да я хванат!

Хрумна ѝ идея, несъмнено вдъхновена от милостивия Бог. Наблизо се търкаляше сух клон, паднал от едно дърво до манастирската стена. Клариса го взе и отново завъртя колелото, докато не повдигна решетката достатъчно, за да може да пропълзи по гръб под нея. Притисна с рамо лоста и пъхна клона между зъбците на колелото. Отпусна рамото си и чу как дървото изхрущя от силния натиск. Портикулът обаче си остана вдигнат!

Клариса бързо легна по гръб и се промъкна под решетката, ритайки с обутите си в сандали крака, обхваната от ужас от скърцането на дървото. Ако клонът се счупеше, решетката първо щеше да прониже бебето ѝ, а после и нея и двамата щяха да умрат от ужасна и болезнена смърт.

За щастие успя да премине и се изправи тържествуващо от другата страна на стената. След това с цялата си сила хвана решетката и я натисна надолу.

Клонът се прекърши и земята се разтресе под краката ѝ, когато портикулът рязко се спусна.

Клариса обърна гръб на манастира Вектис и затърси пътеката към кея.

Конете запръхтяха неспокойно, когато Лука влезе в конюшнята. Беше тъмно и студено, а той бе уплашен от собствената си дързост, че се е осмелил да дойде тук.

- Ехо? - повика тихо. - Има ли някой?

- Тук съм, Лука - отвърна тънък гласец. - В дъното.

Откри я благодарение на лунната светлина, проникваща през отворената врата. Елизабет беше в яслата на голяма кафява кобила и се бе сгушила до корема ѝ, за да се стопли.

- Благодаря, че дойде - рече тя. - Страхувах се, че няма да го направиш.