Библиотекарите

Вече не плачеше. Беше твърде студено за сълзи.

- Премръзнала си - отбеляза той.

- Така ли? - Тя протегна ръка към него. Когато докосна алабастровата ѝ китка, той хвана ръката ѝ и я задържа.

- Да. Премръзнала си.

- Ще ме целунеш ли, Лука?

- Не мога!

- Моля те.

Младият монах бе ужасно смутен.

- Защо ме измъчваш? Знаеш, че не мога. Дал съм обет! Пък и дойдох да чуя мъката ти. Говореше за някакви крипти.

Пусна ръката ѝ и се дръпна назад.

- Моля те, не ми се ядосвай. Утре ще ме заведат в криптата.

- Защо?

- Искат да легна с мъж, нещо, което никога не съм правила - изплака тя. - И други момичета ги е сполетяло същото. Видях ги. Родили са деца, които им отнемат, след като ги отбият. Някои раждат отново и отново, докато не полудеят. Моля те, не позволявай същото да стане и с мен!

- Това не може да е истина! - възкликна Лука. - Това е Божие място!

- Истина е. Има тайни във Вектис. Не си ли чувал какво се приказва?

- Чувал съм много неща, но не съм виждал нищо с очите си. Вярвам на онова, което виждам.

- Но вярваш в Бог - възрази тя. - А не си Го виждал.

- Това е друго! - запротестира той. - Не ми е нужно да Го видя. Чувствам присъствието Му.

Елизабет започна да се отчайва. Събра кураж, пресегна се и успя да хване ръката му.

- Моля те, Лука, легни с мен. Тук, в сламата.

Придърпа ръката му и я допря до гърдите си. Лука почувства стегнатата плът под наметалото ѝ и ушите му забучаха от нахлулата кръв. Прииска му се да обхване с длан прекрасната ѝ гръд и за миг едва не го стори. Но успя да се овладее и се дръпна назад, като се удари в стената на яслата.

Тя го погледна с обезумели очи.

- Моля те, Лука, не си отивай! Легнеш ли с мен, няма да ме отведат в криптата. Няма да им бъда от полза.

- А какво ще се случи с мен! - изсъска той. - Ще бъда прокуден! Няма да го направя. Посветил съм се на Бог. Моля те, трябва да те оставя!

Докато тичаше към изхода, Лука чуваше тихия плач на Елизабет, смесен с цвиленето на разтревожените коне.

Клариса беше сигурна, че е на прав път, защото ревът на морето се усилваше. Фериботът беше завързан за дървения кей за през нощта. До кея имаше схлупена къщичка с тъмни прозорци. Реши, че лодкарят е заспал. Когато се събудеше, тя щеше да му направи предложение.

На сутринта буреносните облаци бяха надвиснали ниско и тежко над острова. Обърканият и смутен Лука беше будувал цялата нощ. На утреня му бе почти невъзможно да се съсредоточи върху химните и псалмите, а през краткото време преди да се върне в катедралата за отслужването на първия час, претупа задълженията си.

Накрая стана непоносимо. Притисна ръка към корема си, отиде тихо до наставника си брат Мартин и го помоли за позволение да пропусне молитвата, за да отиде до лечебницата.

След като беше освободен, нахлупи качулката си и тръгна по заобиколен път към забранените постройки. Избра един голям клен на близкото хълмче, който бе достатъчно близо да наблюдава, но и достатъчно далеч, за да остане незабелязан. Долепи се до дървото и зачака в сивата мъгла.

Камбаната удари за първия час.

Никой не влезе и не излезе от подобната на параклис постройка.

Камбаната удари отново, за да отбележи края на службата.

Всичко бе тихо. Запита се колко ли дълго може да остане, без да го забележат, и какви ще бъдат последиците от хитруването му. Беше готов да приеме наказанието, но се надяваше, че Бог ще погледне с известна любов и разбиране на прегрешението му.

Усещаше грубата кора до бузата си. Победен от умората, Лука задряма за момент, но се събуди със стряскане, когато кожата му се одраска в грапавата повърхност.

Видя я да приближава по пътеката зад сестра Сейблин, сякаш бе вързана с въже. Дори от разстояние личеше, че плаче.

Поне тази част от слуховете беше истина.

Двете жени минаха през главния вход на параклиса и изчезнаха от поглед.

Пулсът му се ускори. Стисна юмруци и леко заудря дървото. Замоли се за напътствие.

Приклекнала зад един храст, Клариса гледаше как изсветляващото небе сякаш докосва морето и го съживява. Вятърът задуха и вълните се затъркаляха по-високи и по-силни. Страхуваше се, че фериботът може да не отплава в такава буря.

Тънките струйки пушек от комина на лодкаря станаха по-плътни. Явно се беше събудил. Съдържанието на нощното гърне бе изхвърлено през прозореца и не след дълго човекът излезе отвън, загледан в корабчето си и бушуващите води.

Клариса се изправи и го приближи с радостна физиономия, опитвайки се да скрие, че е бегълка.

-Добри ми господине, искам да ме откараш - рече тя.

- Ти пък коя си? - попита посивелият мъж.

- Просто момиче от Нюпорт, което трябва да се прибере при съпруга си.

- Цяла нощ ли си стояла тук?

- Не, господине, току-що пристигнах. Нощувах при близки във Фишбърн.

- Не ми звучиш като някоя от Нюпорт - отбеляза мъжът.

Мислите на Клариса запрепускаха.

- Родена съм на север.

Лодкарят подръпна брадата си.

- Морето е бурно и не виждам други пътници. Не си струва да рискувам лодката си за едно момиче.

Клариса погледна изсветляващото небе. Сестра Хейзъл скоро щеше да дойде в спалното със закуската и да открие бягството ѝ. Заряза преструвките.