Библиотекарите

Не помръдна от мястото си през целия ден, вперил поглед в димящите останки, като се питаше дали огромната Библиотека не е загинала в пожара. Едва когато камбаната удари за вечерня, обърна гръб на черната земя, за да потопи душата си в молитва в зимния студ на катедралата.

13.

Уил вървеше през потъналите в мрак поляни и усещаше навъсеното присъствие на надвисналите над него хълмове. Хейвън се движеше бързо и сигурно, така че се налагаше да задвижи дългите си крака по-енергично, за да не изостава от светлината на фенера.

Яд го беше, че е невъоръжен. Глокът му се бе пенсионирал заедно с него и лежеше почистен и смазан в малкия сейф в моторното отделение на лодката му. Не носеше дори джобно ножче. Единственото нещо в джобовете му бяха ключовете от колата.

На младини доста го биваше в ръкопашния бой - не защото бе най-бързият, а защото беше адски голям. Когато раздвижеше юмруци и крака, ставаше като моторна резачка. Лекарите обаче му бяха наредили да държи пулса си под 130. Независимо дали му харесваше или не, най-доброто му оръжие сега бе мозъкът му.

- Наближаваме ли? - попита той.

- Още малко.

С тези думи Хейвън угаси фенера и забави крачка, за да може Уил да я следва в тъмното.

В далечината се виждаше светещ прозорец.

- Това фермата Лайтбърн ли е? - попита той.

- Да. По-тихо.

Бяха вървели успоредно на пътя, но сега момичето го поведе нагоре по 45-градусовия наклон. Високата трева бе покрита със слана и Уил трябваше да внимава да не се препъне в някоя туфа.

Отпред се материализира неясна форма, няколко нюанса по-тъмна от нощта. Когато приближиха, Уил разпозна нещо като плевня или склад. Къщата се намираше на около 200 метра надолу по склона.

Оказа се малка плевня с открити страни, по-скоро навес с наклонен покрив с плочи. Постройката беше от същия камък, от който бяха изградени всички други в долината. Хейвън влезе и Уил я последва предпазливо.

Нямаше много за гледане, само няколко бали сено и селскостопански инструменти с дълги дръжки. Уил се огледа за оръжие - чук, коса или брадва, но не откри нищо подходящо. Дали да не вземе гребло? Накрая се отказа.

- Как е хавата? - попита той момичето.

- Хавата ли?

- Какво е това място? Къде е Филип?

- Помогнете ми да преместя сеното - отвърна момичето.

Избутаха тежките бали и Хейвън освети пода. На него имаше кръгъл железен капак. Тя се наведе и задърпа дръжката му, като сумтеше.

- Тежък е.

Уил се намеси и хвана дръжката. Капакът изскърца и се предаде. Уил го остави до отвора. Без светлина пред него зейна черна пропаст; после лъчът на фенера освети стъпалата. Груби дървени стъпала, които се спускаха стръмно надолу.

- Да вървим - каза тя. - Внимавайте къде стъпвате.

- Няма ли електричество? - попита той.

- Долу има осветление. Сложете капака на мястото му.

Уил започна да брои стъпалата и се опита да прецени на каква дълбочина се спускат. На последното стъпало реши, че се намират на десетина метра под повърхността.

Озоваха се в нещо като преддверие, правоъгълна камера, изсечена във варовика; следите от кирките още си личаха по неравните стени. Пред тях имаше стара врата. Беше заключена. Уил загледа как Хейвън натиска една част от дървото над ключалката, докато не откри подходящото място. Отвори се малък панел; вътре в кухината имаше ключ.

Много умно, помисли си той. Скрито пред очите ти.

Ключалката изщрака, Хейвън бавно отвори вратата и включи осветлението. Оттатък имаше много по-голяма стая, също с нисък таван, която изпълняваше ролята на склад. Покрай стените се издигаха евтини лавици с всякакви неща по тях. На жълтото сияние от старите крушки с волфрамова жичка Уил видя богати запаси консервирани и сушени храни, бидони с надпис „Вода" и топове тоалетна хартия. Все едно беше попаднал в бомбоубежище.

Канеше се да я попита какво е това място, когато забеляза другите рафтове. По тях бяха наредени топчета принтерна хартия и кутии с черни химикалки „Пейпърмейт".

- Какво е това, по дяволите?

Хейвън му изшътка да замълчи.

- Трябва да пазим тишина. Пълна тишина. Ще минем през следващата врата. Ще видите стаята, но няма да включвам лампите. Ще използвам отново фенера. Помещението е доста голямо, но би трябвало да е празно.

- Би трябвало?

- Би трябвало - повтори тя. - С изключение на Филип.

Уил настръхна в очакване.

- Да вървим тогава.

Тя изключи осветлението в склада и отвори другата врата в отсрещната стена. Задържа ръка пред фенера, оставяйки лъча му да свети между пръстите ѝ.

Това помещение беше малко по-топло от предишното и също толкова тъмно. Докато вървяха през него, Уил различи какво беше подредено покрай стените - легла. Ниски походни легла с разхвърляни одеяла и възглавници. Всички бяха празни.

В отсрещния край на помещението забеляза оранжев правоъгълник на тавана. Когато приближиха, той осъзна, че там има стаичка, отделена с междинни стени, които не достигаха до тавана.

Чуваше се някакво бръмчене. Оранжевата светлина като че ли идваше от калорифер. Държаха някого на топло.

Филип.

Опита се да се подготви.