Библиотекарите

Трябваше да потисне нормалния си импулс да го поздрави гръмогласно и многословно, да го прегърне здравата и тутакси да премине към четенето на конско.

Трябваше да го грабне и да бяга. Отношенията баща - син трябваше да почакат за по-нататък.

Щяха да излязат по пътя, по който бяха дошли. Надяваше се, че Филип ще бъде в добра форма и ще може да се движи сам. Ако ли не. Уил беше готов да подложи оздравяващото си сърце на изпитание и да го носи като пожарникар. Отвън щеше да вземе фенера на Хейвън и щеше да я прати да докара колата колкото може по-бързо.

После щеше да остави на полицията да установява какво точно се случва под фермата Лайтбърн.

Ускори ход, за да изпревари Хейвън, и с няколко дълги крачки се озова до паянтовата врата на отделеното пространство. Отвори я. Вътре имаше няколко походни легла, едно от които беше заето.

Отпусна се на коляно, пъхна ръка под грубото одеяло, обърна спящия по гръб и дръпна завивката от лицето му.

- О, Господи! - възкликна Хейвън зад него.

На оранжевата светлина Уил видя лице, но не лицето на Филип.

А на друг младеж, който рязко вдигна клепачи, разкривайки яркозелени очи.

И в същия миг Уил почувства ослепителна болка в темето и рухна за земята.

Когато дойде на себе си, реши, че отново е в болницата. Беше точно толкова дезориентиран, колкото и след инфаркта. Знаеше кой е, но нямаше абсолютно никаква представа къде се намира и какво се е случило с него. Нов номер ли му беше изиграло Сърцето? Или се събуждаше от първия? Дали всичко станало досега не е било само сън?

Болката обаче беше в главата, не в гърдите. Опита се да докосне мястото с дясната си ръка, но не успя. Нещо му пречеше да я вдигне по-високо от рамото си. На слабата светлина се опита да разбере защо и зяпна учудено желязна гривна на китката си. Едва тогава осъзна, че лежи по гръб, и спомените нахлуха.

- Татко?

Завъртя глава - и ето, на съседното легло в отделението седеше синът му.

- Филип - едва промълви Уил.

- Добре ли си? - попита със загрижено изражение момчето.

- Не съм сигурен. А ти как си, по дяволите?

- Нормално скапано - отвърна момчето. - Нещата не трябваше да се развият по този начин.

Уил подръпна оковите.

- Мислиш ли?

- Кийлън ви е видял с Хейвън на полето.

- Чичо ѝ, нали така?

- Грамаден и лишен от чувство за хумор.

- Той ли ме ковна?

- Аха.

- Сигурен ли си, че момичето няма пръст в тази работа?

- Сигурен съм - настоя Филип. - Не е такава. Здравата е загазила. Надявам се да не я накажат прекалено сурово.

Уил спусна крака от ниското легло и откри, че лявата му ръка е свободна. Използва я да разтърка болезненото място на главата си и откри лепкаво петно засъхнала кръв.

- И ти ли си закопчан?

Филип показа белезницата си.

- Гадост. Пускат те да отидеш до тоалетната, ако изобщо може да се нарече тоалетна, но в общи линии, това е. Адски отегчително.

Момчето не изглеждаше отегчено. А уплашено.

- Нараниха ли те? - попита Уил.

- Не.

- Сигурен ли си?

- Казах, не са.

- Получих сигнала ти за помощ - каза Уил.

Филип сви устни и ясно му пролича, че се мъчи да се овладее.

- Благодаря, че ме намери.

Уил си спомни пълния с провизии склад и младежа с безизразното лице, който лежеше на леглото, заемано сега от сина му. Махна с ръка към редиците празни легла в слабо осветеното помещение.

- Какво става тук?

- Не знаеш ли? - попита Филип.

- Не знам нищичко, по дяволите - сприхаво рече той. - Не знам защо са те задържали тук. Не знам какво става в тази проклета ферма насред проклетото нищо. Така че ако си направиш труда да ме просветлиш, ще ти бъда адски задължен.

Филип сви рамене.

- Просто си помислих, че си по-напред с материала.

- Е, не съм!

- Добре, добре, ще ти кажа какво знам, но първо искам ти да ми кажеш нещо. Мама знае ли къде сме? Насам пътува ли екип на специалните части?

Уил смекчи тона си. В гласа на момчето ясно се долавяше страх - беше време да престане да бъде раздразнителен чешит и да започне да бъде баща.

- Не знае. Никой не знае. Няма екип на специалните части. Само ти и аз сме, хлапе. Ще трябва да се измъкнем от това. Не знам за теб, но лично аз съм на мнение, че от двама ни става доста добър екип. Първо обаче трябва да знам с какво си имаме работа.

Филип кимна и понечи да заговори, но точно тогава вратата се отвори и в помещението нахълтаха двама мъже.

Даниъл Лайтбърн, все така с превързана ръка, гледаше с отровна физиономия. Другият мъж, Кийлън Лайтбърн, беше една глава по-висок от брат си, със същата права черна коса и също толкова мърляв. Изпоцапани дрехи, покрити с кал ботуши. Уил забеляза плашещите с размерите си юмруци на Кийлън и напълно безизразното му лице. Реши, че в най-добрия случай е бавноразвиващ се. А в най-лошия - психопат.

Уил обичаше да заема по-добра позиция дори когато картите бяха против него и затова заговори пръв:

- Здравей, Даниъл. Радвам се да се видим отново. А този красавец трябва да е Кийлън.

- Млъквай - отвърна Даниъл.

- Кажи, Кийлън, със сопа ли ме удари, или просто с някой от чуковете, закрепени за китките ти?

- Нека аз те попитам нещо, Пайпър - каза Даниъл. - Искаш ли да те свитнат пред момчето?