Библиотекарите

- Да, сър - отвърна през зъби тя.

- А аз ще запозная с положението жената на Пайпър във Вашингтон, която най-вероятно ще отстрани някои важни части от анатомията ми.

Кени се опита да изпъне крака, но нямаше достатъчно място.

- Тази седалка не може ли да се дръпне по-назад? - попита той, без да се обръща конкретно към никого.

Харпър караше, разчитайки на джипиеса, който го упътваше със секси британски акцент.

- Почти стигнахме, шефе.

Лопес се беше сврял на задната седалка със свити колене. И тримата бяха с къси коси и джинси, пуловери и кожени якета. Типични американци.

- Няма смисъл да се мъчим да се преструваме на местни - беше им казал Кени. - Пък и не бихме могли, колкото и да се опитваме. Ако някой прояви любопитство, туристи сме.

- Да, това ще свърши работа - беше отвърнал Харпър и бе завъртял очи. - Туристи с багажник, пълен с оръжия и амуниции.

Лопес започна да хърка.

Кени се пресегна назад и цапна голямата му глава.

- Отваряй си очите, за бога.

Лопес се събуди със стряскане и рязко пое дъх.

- Съжалявам, шефе.

- Хей - сгълча го Кени. - И аз съм гроги, всички сме уморени като еднокрак мъж на състезание по наритване на задници, но все пак сме тръгнали на мисия.

Комуникаторът на Лопес иззвъня.

- Предупреждение. Субект Ан Лок, комуникационен протокол на МИ-5. Декодирам.

Лопес изсумтя и усили звука.

Тримата караха през тъмната провинция и слушаха записания разговор на Ани с шефа ѝ в Лондон за изчезването на Уил Пайпър.

- Пайпър е с три крачки преднина пред тези клоуни - рече Кени. - Сигурно вече е намерил сина си. Въпросът е какво е открило момчето, по дяволите.

14.

Контракциите вече настъпваха на всеки няколко минути. Долната част на тялото ѝ изгаряше от неописуема болка и тя се молеше на Бог бебето да излезе по-скоро или да сложи край на мъките ѝ, ако такава е волята Му.

Клариса лежеше по гръб до семейното огнище, с повдигнати колене върху натрупани вълнени одеяла. Почти не чуваше призивите на майка си и окуражителните думи на сестрите си.

Можеше само да остави ума си да се зарее към други неща.

Пътуването от южните брегове на Британия до северния ѝ край ѝ отне шест седмици. Адам, братът на лодкаря, се оказа добър и надежден спътник. Клариса беше поразена, че отплатата, за която се бе уговорила, беше несъразмерна. Лодкарят получи един сребърен свещник за двучасовото пресичане на бурното море. Каруцарят получи другия свещник за дванайсет седмици път по изровени пътища и често спеше на открито, оставяйки я да се скрие под навеса му. Адам обаче търпеше несгодите с лекота, избягваше разбойниците по пътищата, сам сменяше подковите, изкрънкваше оскъдна храна в селата. Беше беден, много по-беден от брат си, и ѝ каза, че среброто щяло да промени положението на семейството му. Клариса се запита защо просто не я беше убил и не бе прибрал свещника. Отговорът беше, че той се оказа добър и честен човек с чисто сърце. И сега, докато се напъваше, потърси утеха в спомена за добротата му. „Ще откарам теб и бебето ти до дома ти - уверяваше я той. - Можеш да разчиташ на мен".

През последните дни от пътя до Йоркшър, когато влязоха сред дивите котловини, сърцето ѝ запърха при вида на пейзажа, който не вярваше, че ще зърне отново.

Окаян тесен път водеше към сърцето на долините, но и той изчезваше доста преди родната ѝ ферма. Единствено овчите пътеки продължаваха навътре сред хълмовете, като дори те накрая се губеха. Клариса и Адам упорстваха напред и с помощта на местните пастири най-сетне се добраха до Пин и до самия праг на фермата на Клариса.

Баща ѝ пръв я видя как слиза от каруцата с надут до пръсване корем. Извика майка ѝ и сестрите ѝ и не след дълго Клариса бе наобиколена от радостни и плачещи жени.

Суровият ѝ баща изглеждаше толкова отвратен, колкото не го бе виждала друг път.

- Той ли е таткото? - попита той, сочейки неодобрително към Адам.

- За бога, не! - извика Клариса.

- Кой тогава?

Клариса захлипа и разказа наполовина вярната история, която бе съчинила предварително.

- Един монах го направи. Взе ме насила. Трябваше да избягам.

Адам беше нагостен, конят му също получи храна и вода. Той натовари каруцата си със сено за обратния път и прегърна подопечната си.

- И да се грижиш за себе си и за бебето - каза ѝ. - Животът му е започнал тежко, но това не означава, че няма да стане голям и важен човек, когато порасне.

Малко след като Адам си замина, баща ѝ започна да се оплаква. Сега имали още едно гърло за хранене, а скоро щели да станат две! А нея не я бивало за нищо. Връщането ѝ било същинска напаст за Лайтбърн!

Когато лицето му се зачерви толкова, че Клариса се уплаши да не направи нещо ужасно, тя разви одеялото и му подаде сребърния поднос на абата със скъпоценните камъни по ръба.

Баща ѝ зяпна, очите му се разшириха невярващо и краката му се подкосиха под тежестта му. Той коленичи и зарида.

- Моята кесия сребро! Не знам как си се сдобила с това и никога няма да те попитам. Знам само, че сега Лайтбърн е сред най-богатите семейства в Къмбърленд. Добре дошла у дома, скъпа дъще, ти и умът ти.