Библиотекарите

Уил вече разполагаше с информацията, която му бе нужна - похитителите им не си падаха по празни приказки. Бяха делови и целенасочени. Той се приспособи към ситуацията.

- Не, нека аз ти кажа нещо, Даниъл. Полицията и МИ-5 идват насам. Нещата ще се развият много по-добре, ако просто ни пуснеш. И ако това е твърде много за теб, пусни момчето.

- Много се съмнявам - отвърна Даниъл. - Хейвън ми каза, че си се съгласил да дойдеш сам. Не би рискувал полицейска операция, щом Филип е тук.

- МИ-5 са професионалисти.

- Така ли? - грубо се изсмя Даниъл. - Може да са такива долу в Лондон, но не и тук. За всеки случай те претърсих за бръмбари или както там ги наричат. И направих телефона ти на сол.

- Виж, приятел, можеш да си мислиш каквото си искаш за властите, но мен ме интересува нещо друго. Какво смяташ да правиш?

Акцентът на Кийлън се оказа по-силен и от този на брат му.

- Смятаме да ви държим оковани, докато не решим кога да ви видим сметката.

- Нали ти казах, че е истински комедиант - с треперлив глас се обади Филип.

Заплахата не впечатли особено Уил, но никак не му хареса, че синът му е като поставен в тенджера под налягане. Много добре знаеше, че той, Филип и Нанси са ОХ. Така и не беше казал на Филип - не беше от нещата, за които би поискал да разговаря със сина си - но щом заплахите действаха на хлапето, май трябваше да му каже как стоят нещата, когато останат насаме.

- Такова нещо няма да ви се размине - с равен глас произнесе той. - Ще ви открият. Ще ви пипнат. Ще ви пъхнат зад решетките заедно с всички други замесени от семейството ви. Ще се простите с фермата. С каквото и да се занимавате тук, ще му бъде сложен край. Повярвайте ми. Това са фактите.

- Може - отвърна Даниъл. - Но Хоризонтът наближава, нали? Точно с това си прочут, господин Уйл Пайпър. Ако наистина отидем в пандиза, присъдите ни ще изтекат следващия февруари, нали така?

Даниъл и Кийлън се разсмяха толкова силно, че още малко и щяха да се затъркалят по пода.

- Какво толкова смешно има?

Гласът беше женски и при вратата се появи Кейша с поднос храна. Зад нея беше Хейвън с друг поднос с питиета.

- Защо си пуснала Хейвън от стаята ѝ? - моментално се наостри Даниъл.

- Изтекоха ѝ очите от рев - отвърна Кейша. - Чувства се зле от случилото се с господин Пайпър. И искаше да види момчето.

- Трябва да се чувства зле от онова, което направи на нас! - извика Кийлън. - Тя домъкна пришълците! Тя ни съсипа! Тя е гадно създание, което трябва да си плати!

- Я по-кротко! - извика му в отговор Даниъл. - Тя ми е дъщеря и аз съм този, който ще решава какво трябва да се прави.

Кийлън сниши глас:

- Просто казвам.

- А сега и двамата се разкарайте - нареди Кейша на съпруга си и брат му. - Отивайте да пазите с Ендрю и Дъглас. И се погрижете колата му да е добре скрита. Ние ще се погрижим за тях.

Мъжете мълчаливо се подчиниха и се махнаха.

Уил реши да запази мълчание и да наблюдава известно време майката и дъщерята. Не можеше да прецени дали Кейша командва парада, но тя определено беше фактор, с когото се съобразяваха. Виждаше как мускулите на челюстта ѝ се стягат и отпускат, когато стискаше зъби. Гняв или отчаяние? Раздразнението ѝ към тях ли беше насочено, или към близките ѝ?

Нямаше обаче съмнения относно чувствата ѝ към дъщеря ѝ. Даваше заръките си на Хейвън нежно. Момичето може и да беше решило да действа на своя глава, но като че ли никакво нейно прегрешение не можеше да накърни майчината любов на Кейша.

- Добре ли сте, господин Пайпър? - попита тя. - Лошо ли ви удариха?

- Малко съм натъртен, госпожо. Но ми се е случвало и преди. Така черепът става по-дебел.

- Нима? Е, нося ви супа и хляб. Още са топли. Какво ще кажеш за това, че баща ти е тук, Филип?

- Бива, но е гадно - отвърна синът му с пълна уста.

- Трябва да ни пуснете, госпожо Лайтбърн - каза Уил.

- Мразя да ми викат така. Нещо против да ме наричате Кейша?

- Аз пък мразя да ми викат господин Пайпър.

- Добре, Уил - разсмя се тя. - Много ми се иска да можехме да ви пуснем. Иска ми се Бог да ми беше подсказал, преди синът ви да бъде подлъган да дойде тук. Иска ми се това изобщо да не се беше случвало, но то се случи и ще трябва да се оправяме това.

- Няма ли да ми кажете какво правите тук? - кротко попита Уил.

- Да, ще ви кажа - отвърна тя. - Утре сутринта ще ви кажа и ще ви покажа.

- Изгубих го - каза Ани на шефа си.

- Как така си го изгубила? - прогърмя гласът от спикъра на нетпена.

- Отмъкнал е ключовете на колата ми и е изчезнал. Не знам защо, нямам представа и къде е отишъл. Днес останахме с празни ръце. Не попаднахме на никакви добри следи.

- Може да е видял нещо, което ти си пропуснала - ехидно рече гласът. - Може и да е пенсионер, но навремето е бил от най-добрите. Но ти няма как да го знаеш, нали? Защото още не си била родена.

Ани пое дълбоко дъх и се помъчи да запази професионален тон.

- Какво искате да направя, сър?

- Искам да мобилизираш полицията и да го откриете. Изпращам екип при теб, вероятно начело с Роб Мелроуз. Когато пристигнат, му докладвай и после изпълнявай нарежданията му. От самото начало трябваше да пратя него.