Библиотекарите

Първо главата, после и раменете на бебето се подадоха от детеродния канал сред порой кръв и жълтеникава течност.

Майка ѝ го вдигна да го огледа и преряза пъпната връв, след което я завърза с вълнен конец.

Сестрите на Клариса си шепнеха. Бебето беше странно кротко, изобщо не плачеше. Имаше невероятна рижава коса и зелени очи.

- Момче, и още как - заяви майка ѝ. - Ето, вземи го.

Клариса притисна хлъзгавото новородено към потната си гръд.

- Знаех, че е момче. Ще се казва Адам.

Адам растеше като бурен и на седем години беше висок за възрастта си, макар и кльощав. Но докато тялото му растеше, умът изоставаше. Две от сестрите на Клариса се омъжиха и родиха една след друга. Братовчедите на Адам бяха живи, приказливи малки пакостници, които все се подиграваха на нямото момче и го събаряха на земята, провокирайки го да реагира. Така и не успяха. Никакво дразнене не можеше да разчупи непроницаемата му фасада. Лепнаха му клеймото на тъпак, но Клариса настръхваше при всяка обида. „Той е специално момче - казваше тя. - Ще видите. Той е моето безценно, специално момче". Но дори под нейните ласкави грижи Адам си оставаше ням като камък, изобщо не се усмихваше и не отвръщаше на прегръдки. И докато момчетата на неговата възраст помагаха из фермата, той не можеше да се справи дори със събирането на клечки за подпалки.

Един ден Клариса беше в къщата и печеше агне на огнището, когато майка ѝ дойде при нея.

- Някакъв мъж е дошъл да те види - задъхано рече тя. - Старец с муле. Облечен е в монашески дрехи.

На Клариса ѝ се зави свят от страх. Първият ѝ порив беше да грабне Адам и да побегне към хълмовете, но успя да се успокои.

- Само един монах ли? - попита тя. - Няма ли други?

- Само един уморен и гладен старец. Името му било Вартоломей.

Клариса избърса ръце в престилката си и помоли майка си да наглежда агнето. Провери Адам, който се занимаваше в ъгъла с любимата си игра с вечната си клечка, след което излезе да види монаха.

Вартоломей стоеше до мулето си и го хранеше на ръка със сено. Тя не го позна от престоя си във Вектис и по напрегнатото му изражение си личеше, че и той не я е познал.

- Ти ли си Клариса? - попита.

- Да.

- Аз съм отец Вартоломей.

Клариса зададе въпроса си и събра сили за отговора.

- От Вектис ли си дошъл?

- Да, дете.

- Защо си тук? - попита тя с ужас и гняв.

Монахът даде последния наръч сено на мулето си и го потупа по главата.

- Не съм дошъл да ти сторя нещо зло или да те съдя - уморено рече той. - Само искам да поговорим. Пътят бе дълъг за старец като мен. Преди три месеца тръгнахме е милото ми муленце Петал, единствения ми спътник. Имаше черни и дъждовни нощи, през които си мислех, че може и да не оцелеем, но е Божията помощ стигнахме дотук.

- Значи не си дошъл да вземеш момчето ми? - попита тя.

Вартоломей затвори очи и устните му се размърдаха в молитва. Когато ги отвори отново, на старото му лице бе изписано облекчение.

- Оцеляло е. Слава на Бога. Не, не искам да отнемам сина ти. Как си го кръстила?

- Името му е Адам - отвърна тя, премаляла от облекчение.

Монахът се усмихна.

- А. Името на брата на лодкаря. Каруцарят, който те е докарал дотук. Той ми каза къде живееш, но го направи едва след като му обещах, че няма да ти сторя нищо лошо. Но Адам е добро име и поради друга причина. - Той вдигна пръст, сякаш преподаваше на ученик. - Така се е казвал първият човек, създаден от Бог.

- Искаш ли нещо за ядене и пиене? - попита Клариса.

- Бог да те благослови, не бих отказал. Вартоломей помоли да измие мръсотията от пътя, преди да влезе в къщата. Клариса го гледаше как потапя кърпата в нощвите и как бърше крехкото си тяло. Ставите му бяха възлести и подути.

После той спря на прага на къщата и надникна вътре. Сякаш инстинктивно се обърна към тъмния отсрещен ъгъл, където седеше Адам. Клариса каза на майка си, че може да продължи работата си навън, настани Вартоломей до огнището и му сипа вчерашна яхния в една дървена купа.

Макар да изглеждаше изкушен от миризмата на храна, старият монах остави купата и продължи да се взира към ъгъла.

- Мога ли да го видя? - попита той.

Тя кимна и извика на момчето да дойде. Откъм ъгъла се чуваше драскане, но друга реакция не последва.

- Не е непослушно дете - рече тя. - Просто е... различен. Сега ще го доведа.

- Не - спря я монахът. - Аз ще ида при него.

Вартоломей стана и се затътри бавно към ъгъла. Драскането спря.

- Ще ми донесеш ли свещ? - помоли монахът. Клариса покорно му даде свещ.

Монахът я протегна напред и окъпа момчето в танцуващата жълта светлина. Клариса го чу как затаи дъх за известно време. Издишването му прозвуча като дълъг стон.

- Виждам Тит в него - тихо рече Вартоломей. - Червеният оттенък на косата му, дължината на брадичката, малките уши, великолепните дълги пръсти. Все едно че Тит се е преродил.

- Старият писар - рече Клариса. - Онзи, който ме облада.

- Той те е избрал онзи ден. Десетилетия наред не е поисквал жена, но тогава избра теб.

- Защо? - попита тя.

- Не съм аз онзи, който може да отговори, но в известен смисъл си благословена.