Библиотекарите

- Тогава в криптата не почувствах Божията благословия. Обикнах сина си обаче веднага щом го видях и продължавам да го обичам, макар да е странно дете.

- Здравей, момче - каза Вартоломей, каю се взираше с почуда в него.

Адам сякаш не беше забелязал посетителя.

- Какво е това в ръката му? - попита монахът.

- Клечката му. Пуска я само когато спи. Другите деца от фермата си играят с дървени играчки или речни камъчета, а това момче си иска само клечката.

- И какво прави с нея?

- Нищо, доколкото виждам.

- Мислиш ли? - Вартоломей се отпусна с мъка на пръстения под, като се мръщеше на болката в коленете. Приближи свещта още към Адам, докато пламъкът ѝ не освети земята там, където стените се съединяваха. - Погледни? Виждаш ли?

Клариса се наведе напред.

- Какво да виждам?

- Там! Ето там! На земята. Букви и числа! Синът ти пише!

Старият монах каза условията си по време на вечерята - искаше само покрива на плевнята над главата си, чисто сено за сламеника и храна и вода за себе си и за мулето. В замяна на тези основни нужди предложи на Клариса и семейството ѝ нещо, с което те не разполагаха и не бяха предполагали, че им липсва - личната служба на свещеник. Загатна и още нещо. Каза им, че Адам, това специално момче, държи ключа към свещеното царство, което ще превърне Лайтбърн в Божии рицари. Те щели да станат помазани на земята и достойни да седнат на Христовата маса на небето. И че той ще ги научи как да използват този ключ, за да отворят вратата на славното и благословено царство.

Бащата на Клариса дъвчеше хрущяла в края на едно агнешко ребро и слушаше напрегнато монаха. Сребърният поднос на дъщеря му бе преобърнал съдбата на семейството. Старият Лайтбърн беше извадил скъпоценните камъни и бе претопил среброто на малки дебели дискове. С парите започна да се замогва. Купи огромен брой овце и два чудесни работни коня и скоро се оказа, че е богат на добитък и беден на земя. Много копнееше за двата участъка до фермата си, които обработваше Томас Гобърн. Подобно на Гобърн, бащата на Клариса беше крепостен и плащаше наем за ползването на фермата на Робърт де Бойнтон, кралски рицар за графството. Няколко добре подбрани скъпоценни камъка за подарък на господаря му бяха осигурили издигането му и Лайтбърн се превърна във васал с право да притежава земята си. Робърт де Бойнтон дори го почете, като посети фермата и го освободи от крепостничеството, като му подаде церемониалния чим земя. Още една кесия монети го убеди да му прехвърли и земята на Томас Гобърн. С документа на господаря в ръка Лайтбърн тържествуващо събори каменната стена, която отделяше двата имота, за да могат овцете му да пасат на новите пасища, и започна да събира от Гобърн рента за правото да обработва мизерен парцел земя.

Сега Лайтбърн обмисляше предложението на свещеника. Като васал имаше задължението да се моли за душата на господаря си. На практика го правеше само на думи, но със свещеник в плевнята си можеше да извършва и истински служби! Ако Робърт де Бойнтон видеше как Чарлз Лайтбърн го почита, карайки собствения си свещеник да се моли за вечната душа на господаря му, можеше да го повиши още повече и да стане човек на лорда.

И какво беше това твърдение, че Адам, внукът тъпак, е нещо повече, много повече от онова, което се вижда на пръв поглед? Е, Лайтбърн беше готов да изслуша стария монах. Пък и защо не? Вартоломей искаше само да живее в плевнята и да бъде хранен.

Заинтригуван от перспективата за още по-бляскаво бъдеще, Чарлз Лайтбърн каза на монаха, че е добре дошъл да живее, да се моли и да преподава във фермата му.

През следващите дни Клариса изпра и закърпи дрехата на брат Вартоломей. Монахът ядеше с апетит, за да възстанови силите си, и подкъси порасналата си брада с наострения си нож. Макар да твърдеше, че е добре, за Клариса той продължаваше да прилича на ходещ труп, толкова слаб и съсухрен беше. Но поне очите му вече не бяха замъглени и проблясваха живо.

Една вечер Вартоломей събра клана Лайтбърн около масата, за да разкаже историята си. Мъжете и жените на рода слушаха внимателно монаха, който стоеше и жестикулираше пред огнището. Децата си играеха при леглата, а Адам стоеше настрана и продължаваше да драска с клечката си в ъгъла.

Вартоломей им разказа историята на Вектис, предавана от векове от монах на монах. Разказа им как през годината 777, на седмия ден от седмия месец, докато на небето имало огнена комета, в манастира било доведено момче, което било седми син на седмия син, и как това момче на име Октавус останало да живее сред монасите. Разказа им, че приличал много на техния Адам, бил ням и блед, с рижа коса и зелени очи. Разказа им също как било открито, че Октавус притежава дадена от Бога дарба да пише, макар никога да не бил учен на това. И нещо повече - да пише имената на хора с датите на раждането и на смъртта им, показвайки на изумените монаси, че Бог наистина е определил съдбата на всеки човек.