Библиотекарите

Франклин беше наясно с несгодите на Льо Деспенсер. Много от тях бяха пряк резултат от проклетия песоглавец. Лорд Сандуич така и не бе преглътнал унижението от онази нощ и баронът бе открил, че не е било благоразумно да си навлича гнева му. През следващите години политическата кариера на Льо Деспенсер се беше сринала благодарение на машинациите на Сандуич, деловите му начинания също не вървяха добре. Вече не можеше да си позволи лукса да бъде сред водещите по разкош в Англия.

- Малко съм стар за лудориите в онези твои пещери - отбеляза Франклин.

- За Бога, човече, само с две години си по-голям от мен, така че не се прави на грохнал старец. Трябва да дойдеш! Ще бъда съкрушен, ако не се появиш. - Изглеждаше наистина унил.

Франклин с неохота прие патетичната молба на барона, след което нарочно обърна разговора към последните си усилия за предотвратяването на голямата война.

Макар да беше идвал много пъти в пещерите на Западен Уайкомб, Франклин не можеше да си спомни по-хаотично събиране. Двайсетината присъстващи монаси правеха всичко по силите си да изглеждат весели, но като че ли никой не се отдаваше от сърце на празненството. Дори речта на Льо Деспенсер прозвуча повече като похвално слово. Това беше край на една епоха. Монасите старееха, задаваше се война.

Монахините обаче сякаш нямаха нищо общо с преобладаващото настроение. Като истински професионалистки те играеха ролята си, показваха крака и изричаха всички уместни мръсотии, за да повдигнат духовете. Франклин поради загубата си не беше в настроение за лудории и се чувстваше глупаво в монашеското облекло. Едно момиче обаче се оказа особено настоятелно в ухажването на 68-годишния държавник и успя да го посъживи.

Тя бе червенокоса красавица с млечнобяла кожа. Със сигурност още нямаше двайсет. По време на вечерята се грижеше чашата му да бъде винаги пълна, а накрая настоя да оближе пръстите му. След това го замъкна в една от страничните стаички и седна в скута му.

- Хубаво девойче си - каза ѝ Франклин. - Идвала ли си и друг път тук?

- Да - отвърна момичето със силен северен акцент, докато си играеше с дългата му оредяваща коса.

- Как се казваш?

- Сестра Абигейл.

- Питам за истинското ти име.

- Абигейл.

- Разбирам - рече Франклин. - Значи не използваш nоm de plume.

- Какво?

Франклин се изкиска.

- Използваш истинското си име.

- Аха.

Тя пъхна ръка под расото му, но той спря пълзенето ѝ нагоре и я махна.

- Ти си много сладко момиче и ще напълня купичката ти за дарения, но предпочитам да поговорим, вместо да си играем.

- Защо? - попита момичето.

Той я свали от коляното си и я сложи да седне до него.

- Защото съм стар и тъжен.

- Защо си тъжен?

- Защото неотдавна получих писмо от Америка, че добрата ми съпруга се е споминала.

- Болна ли е била?

- Да, болна беше.

- Дошло ѝ е времето значи - съчувствено рече момичето. - На всеки му идва времето. Не бива да си тъжен. Такава е Божията воля.

Франклин като че ли остана доволен, че му предоставят тема за разговор.

- Не съм сигурен, че споделям напълно калвинистките принципи, че всичко под слънцето е предопределено от Бог. Със сигурност има някои елементи, които са под прекия контрол на човека.

- Не е вярно - заяви момичето. Когато повдигна колене, за да се намести по-удобно, палавата ѝ роба се разтвори и разкри всичко.

- На път съм да изгубя посоката на мислите си - замънка Франклин, като оправяше дрехата ѝ. - Ето, така е по-добре. Абигейл, изглеждаш много уверена в твърденията си по този богословски въпрос. Защо? На това ли са те учили?

- Уверена съм, защото знам.

- Според мен човек може да знае наистина нещо единствено по силата на прякото наблюдение. Вярата изисква повече, тъй като не можем пряко да наблюдаваме Божиите дела. Единствените неща в живота, за които искрено мога да кажа, че знам, са нещата, които съм видял и изучил.

- Знам за теб - рече Абигейл. - Ти си изобретател, нали?

- Точно така.

- Изобретил си гръмотевицата.

Франклин така се разсмя, че едва не падна от канапето.

- Не чак дотам, мила моя! Нея я е изобретил Бог. Аз просто описах свойствата ѝ и изобретих гръмоотвода, за да укротя гнева ѝ. Откъде знаеш за мен?

- Чух барона, когато говореше за теб.

- Къде?

- В къщата.

- Ти там ли живееш?

Тя кимна, но докато го правеше, по бузата ѝ се стече сълза.

- За барона ли работиш? - попита Франклин.

Тя кимна.

- Но нима това не е по-добре, вместо да скиташ по улиците като толкова много бездомници?

- Искам да се прибера у дома.

- Тогава кажи на барона и не се съмнявам, че ще те пусне.

- Няма. Зачислена съм му.

Франклин се усмихна.

- Предполагам, искаш да кажеш, че си му дадена за слугиня. Как е станало така, че си се озовала при него?

- Избягах от вкъщи. Не биваше да го правя, но го направих. Един пътник ме намери на пътя и ме взе със себе си, накара ме да правя разни неща с него и с други мъже. Отведе ме в Лондон и ме продаде на барона. Сега принадлежа на Негово Благородие. Трябват ми петнайсет паунда, за да откупя свободата си. А после трябва да намеря пътя за дома.

Франклин поклати глава.