Библиотекарите

- Ама че история, дете! Петнайсет паунда! Престъпна сума предвид обстоятелствата и абсолютно престъпното деяние. Ще говоря с барона и ще видя какво мога да направя.

Тя се хвърли в обятията му и замоли:

- Моля ви, добри сър, отведете ме у дома. Готова съм на всичко. Всичко!

Той се освободи от прегръдката ѝ.

- Мога единствено да поговоря с барона. Боя се, че в моята чиния има твърде много, за да мога да се погрижа и за твоите проблеми, макар да си заслужават. Задава се война. Страната ми е пълна с момичета като теб и трябва да се опитам да спася колкото може повече хора.

- Ако са обречени, обречени са - сприхаво рече тя.

- Както кажеш - напевно отвърна Франклин. - А сега бягай. Бих искал да остана замалко сам и да се отдам на размисъл, както подобава на един монах.

Тя се намуси и се заинати.

- Върнете ме обратно в Иоркшър и ще ви покажа най-изумителни неща. Неща, за които не сте и помисляли.

- Какви неща?

- Доказателство, че има Бог на небето. Доказателство, че Той определя съдбата на хората.

Франклин повдигна вежда.

- Кажи ми за какво доказателство става дума.

- Не! Ако ви кажа, няма да ми повярвате. Трябва да откупите свободата ми и да ме отведете у дома с каруца, под ваше покровителство.

- До Иоркшър? Невъзможно! Имам неотложни дела, скъпа. И скоро трябва да се върна във Филаделфия. Тя замълча за известно време и накрая рече:

- Тогава ме заведете на едно друго място. На остров Уайт. Чували ли сте за него?

- Да, чувал съм.

- Далеч ли е?

- Не много. На един ден път от Лондон. Какво има на остров Уайт?

- Там също има доказателство. Сигурна съм.

20.

Беше късен следобед и слънцето над долините почти не можеше да им предложи светлина или топлина. Стадата овце започваха да се скупчват, соколи се понесоха по топлите течения в небето, издебвайки последната си храна за деня. В сгъстяващия се здрач екипът на МИ-5 доближи фермата Лайтбърн.

Роб Мелроуз слезе от колата и се обърна към Ани.

- Господи, можеш ли да си представиш да живееш на подобно място? Средновековието май още не е свършило тук.

Тя погледна нагоре към стръмните склонове на хълмовете.

- Мисля, че е прекрасно.

- Да, бе - отвърна Мелроуз. - Не очаквам проблеми, но по-добре да се застраховаме, за да не съжаляваме после. Мичъл, ела с нас, за да можем да претърсим по-добре, ако се съгласят. Дейвид, остани при колата.

Шофьорът посегна към пистолета под мишницата си, но Мелроуз го спря.

- Не показвай оръжия, ако обичаш. Не сме тръгнали на война.

Ани почука на вратата. Двамата ѝ колеги бяха зад нея. Изчака половин минута, после почука отново. Този път вратата се открехна едва-едва и Кейша надникна през процепа.

- О, здравейте - рече Ани. - Помните ли ме? Госпожица Лок от службите за сигурност? Извинете, че ви безпокоим отново, но може ли да влезем и да ви зададем още няколко въпроса?

- За какво? - последва троснатият отговор.

- Ами всъщност става дума за господина, с когото бях миналия път. Господин Пайпър. Случайно да сте го виждали?

- И той ли се е изгубил? - остро попита Кейша.

- Да, ами... така изглежда. Наистина много ще ни помогнете, ако ни пуснете да си поговорим.

Кейша кимна.

- Секунда само.

Вратата се затвори. Ани се обърна към Мелроуз и сви рамене.

- Мисля, че ще ни съдейства.

- Нали уж каза, че била дружелюбна - рече Мелроуз.

- Поне не ни тегли една - отвърна Ани.

Кени и хората му се преместиха, за да наблюдават вратата от скрита позиция от другата страна на пътя. Когато колата на МИ-5 отби на алеята на Лайтбърн, те спряха край пътя и продължиха пеша, помъкнали снаряжението си. Пресякоха река Еден при един брод и продължиха нагоре към подножието на Големия мечи хълм, който се извисяваше над тях. На около четиристотин метра от фермата успяха да си намерят удобна позиция в храсталака.

Кени гледаше през бинокъла как входната врата се отваря отново и тримата агенти влизат в къщата.

- А сега какво? - попита Харпър шефа си.

- Да се надяваме, че ще излязат с Пайпър - отвърна Кени. - В такъв случай ще ги последваме обратно до хотела или накъдето са се запътили и ще отмъкнем тихомълком кучия син, после ще го натиснем здравата, за да разберем дали не знае нещо за картичките.

- А ако излязат без него?

Кени духна в шепи, за да стопли ръцете си.

- Тогава ще продължим да търсим.

Кейша ги пусна да влязат. Камината бумтеше. Ани огледа кухнята отляво и дневната отдясно. Нямаше никого.

- Не сме виждали отново господин Пайпър - рече Кейша, като поглеждаше неспокойно към гостите си.

- Странно - отбеляза Ани. - Той каза, че ще се върне да ви пита още някои неща - излъга тя.

- Е, не е идвал.

Мелроуз пристъпи напред и вирна брадичка.

- Вижте какво, госпожо Лайтбърн, това е важен въпрос за властите и дойдох тук чак от Лондон, за да го разреша. Бихме искали да претърсим района, за да сме сигурни, че господин Пайпър не е тук.

- Казах ви, че го няма - грубо отсече Кейша. - Това не ви ли стига?