Библиотекарите

- А, и ти си буден - рече Уил. - Как я караш?

- Трябва да си изпразня мехура - намусено рече момчето.

- Можеш да пикаеш в бутилката - предложи му Уил.

- Няма да го направя пред нея! - запротестира Филип.

- Дали полицията вече е пристигнала? - попита Ани.

Уил сви рамене.

- По-добре да не е само пътен полицай Уилсън. Той дори нямаше оръжие, нали?

- Можем да реагираме адекватно на ситуации със заложници, Уил - зае защитна позиция Ани. - Имаш съвсем смътна представа за способностите ни в тази страна.

- Е, тогава да се надяваме, че ще успеят да се справят с неколцина фермери с пушки.

Филип реши да се разкрещи с пълно гърло.

- Трябва да се изпикая!

Секунди по-късно Кейша влезе откъм преддверието със сина си Ендрю.

- Ето така стават нещата тук - каза Филип.

Кейша организира пишпауза за всички и след като те се върнаха по леглата си, Ендрю излезе и я остави сама с тях.

Тя седна уморено на едно празно легло.

- Е, какво е положението горе? - попита Уил.

- Имаме си доста голяма компания, ако питате мен - отвърна е въздишка Кейша. - Иска ми се това изобщо да не се беше случвало.

- Така е било писано - рече Уил. - Това е шантавото на съдбата, макар че едва ли трябва да ти го казвам.

Тя кимна сериозно.

- Свързаха ли се вече с вас? - попита Уил.

- По телефона. Мъж с любезен глас. Аз вдигнах първия път. Попита дали ти и Филип сте вътре, но Даниъл отказа да отговори.

- Ще поискат нещо от вас. Някакъв жест на добра воля. Защо не пуснете Филип?

- Даниъл не позволява. Заинатил се е. Ужасно упорит човек е. Винаги съм харесвала това у него.

- Тогава им предайте Ани.

- И това няма да стане.

- Тогава какво? - попита Уил. - Как според Даниъл ще приключи всичко това?

- И той самият не знае.

- Но ти знаеш, нали? Не вярвам, че нямаш представа.

По бузата ѝ се стече сълза.

- Ела да се поразходим, Уил - рече Кейша.

Той вдигна ръката си и тя го освободи. Излязоха в преддверието и Кейша му предложи да се разходят из Библиотеката.

- Не можем ли да седнем при писарите, без да ги притесняваме? - попита Уил.

Тя каза, че става.

- Малко неща ги разсейват, когато работят.

Влязоха в стаята на писарите и те почти не им обърнаха внимание. Хейвън беше там и четеше учебник. Кейша ѝ каза да се качи горе, но я предупреди да не се приближава до прозорците и да не дърпа завесите.

- Полицията още ли е тук? - попита момичето.

Майка ѝ кимна.

- Мога ли да поседя с Филип?

- Ако внимаваш - рече Кейша. - Моля те да не му махаш белезниците. За твое добро е.

- Другата жена още ли е там?

- Името ѝ е Ани - каза Уил. - Бива си я. Но и тя е уплашена.

Двамата с Кейша седнаха в предната част на стаята и загледаха мълчаливо писарите. Уил си помисли, че с нея приличат на учители, надзираващи учениците си по време на контролно.

Бледите лица на седемте писари бяха абсолютно съсредоточени. Навели глави, те движеха беззвучно химикалките по листата. Уил си помисли, че в миналото скърцането на перата по пергамента е било същинска какофония; сега единственият звук беше шумоленето на обръщаните листа. Дори да им се налагаше да мислят какво да пишат, това не личеше по нищо. Нямаше поглеждане към тавана в търсене на вдъхновение, нямаше въздишки и мърморене. Работеха като ефективни, добре смазани машини.

Уил забеляза, че най-възрастният - прошарен мъж с рядка червеникава брада, лигави синята си риза, сякаш без да забелязва. Кейша стана да се погрижи за него. За подобни ситуации на стената висеше кърпа и тя избърса внимателно и нежно лицето и ризата му. Капка слюнка беше паднала върху страницата и Кейша попи и нея.

Върна се отново при Уил.

- Името му е Ангъс - рече тя. - Доколкото знам, е на осемдесет или някъде там. Има му нещо, но не сме в състояние да разберем какво.

- Не ми се вярва местният доктор да прави посещения по домовете - отбеляза Уил.

- Не и в този дом - отвърна тя. Изглеждаше доволна, че има повод да се усмихне. - Станали сме доста добри в домашното лечение. Когато някой започне да кашля или вдигне температура, го слагаме там, където сега сте вие, за да не зарази останалите. Но като цяло са здрави.

Уил се загледа в зеленооките лица.

- Мога ли да те питам нещо?

- Да.

- За синовете ти.

- Ендрю и Дъглас ли?

- Не, за тези.

Тя отново стана, отиде зад най-младия писар и положи ръце на раменете му. Той спря за момент, но после продължи да пише, без да вдига очи.

- Това е Робърт. На седемнайсет е, но изглежда по-малък, нали? После отиде при Матю. - А Матю е на двайсет и една. Бях само на деветнайсет, когато го родих. Останалите са от времето на майка ми, да почива в мир.

- Какво мислят другите ти деца за това?

Тя целуна рижавата коса на Матю и се върна при него.

- Приемат го. Знаят. И момичетата знаят, че когато им дойде времето, ще направят каквото трябва.

- Но това време няма да дойде, Кейша. Знаеш го. За добро или за лошо всичко, което познаваш, скоро ще приключи. Полицията няма да си тръгне.

Отговорът ѝ беше толкова тих, че той едва не го пропусна.

- Знам. Знам. Какво ще се случи с тях? Виждам много неща, Уил, но когато става вьпрос за тях, не виждам нищо.

- Ще направя всичко по силите си да им помогна. На тях и на теб.