Бунтовници

тия! Това не можеше да продължава така.

- Е, според т е б кога можем да се махнем от тук? - нару­

- Какви ги дрънкаш? Какво ми дължиш пък ти?!

шава мълчанието Питър.

Той подбелва очи.

- След два часа - отговаря Тобиас. - Трябва да отидем в

- В лагера на Миротворците някой стреля срещу мен -

сектора на Аскетите. Досега безкастовите и Безстрашни­

куршумът беше насочен право в главата ми и щеше да ме

т е , които не са свързани със симулацията, би трябвало да

улучи между веждите, но ти ме блъсна Дотогава бяхме

са вече там.

к в и т - аз едва не те убих по бреме на инициацията, ти

едва не ме уби по време на симулационната атака. Така че,

- Страхотно - казва Питър.

п и т о - платено, ясно? След т о в а обаче...

Тобиас премята ръка през раменете ми. Опирам буза в

рамото му и затварям очи, за да не се налага да гледам Пи­

- Ти си напълно откачил - намесва се Тобиас. - Не може

тър. Знам, че още много остана недоизказано, макар да не

да се живее така... к а т о всеки си води сметка.

съм сигурна какво точно, но т у к не му е н и т о м я с т о т о ,

- Така ли? - повдига едната си вежда Питър. - Не знам ти

н и т о времето.

в какъв свят живееш, но в моя хората правят нещо един

за друг само по две причини. Първата е, ако искат нещо в

+ + +

замяна. В т о р а т а е, ако ти дължат нещо.

- Това не са единствените причини, поради които хора­

Вървим по улици, които навремето смятах за свой дом.

та правят нещо един за друг - казвам. - Понякога бършат

Разговорите около нас заглъхват и постепенно секват, в

такива неща, защото те обичат. Е, може би не точно теб,

лицето и т я л о т о ми се впиват погледи. Доколкото са

но...

чули - а няма как да не са чули, защото Джанийн е майстор

Представа нямам какво коства на Тобиас да прекрачи

6 разпространяването на слухове - аз съм умряла преди по-

прага. В спомените му тази къща сигурно кънти от кря­

малко от шест часа. Забелязвам, че някои от безкастови­

съците На родителите му и от плЬщенето на колана. Тя

т е , покрай които минавам, имат сини петна по кожата.

му напомня за дългите часове, прекарани в тесния и тъмен

Вече са готови за симулацията.

килер, но въпреки т о в а т о й не изглежда притеснен, докато

Сега, когато сме в безопасност, си давам сметка, че це­

въвежда двама ни с Питър в кухнята. Даже ми се вижда по-

лите ми ходила са наранени от тичането по неравния па­

висок. Но може би точно т о в а е Тобиас - силен, когато се

важ и от парчетата стъкло на счупените прозорци. Всяка

очаква да прояви слабост.

стъпка е свързана с болка. Опитвам се да прехвърля внима­

В кухнята са Тори, Харисън и Евелин. Тази гледка ми идва

нието си върху втренчените погледи, които ме съпътст­

в повече. Опирам гръб в стената и стискам очи. Очертани­

ват.

я т а на масата за екзекуции сякаш са прогорени от вътреш­

- Трие! - провиква се някой отпред. Вдигам глава и виж­

ната страна на клепачите ми. Отварям очи. Опитвам се

дам Юрая и Кристина да сравняват револверите си на

да дишам. Те говорят нещо, но аз не мога да разбера какво.

тротоара. Юрая хвърля своя в т р е в а т а и хуква към мен.

Защо Евелин е тук, 6 къщата на Маркъс? А къде е Маркъс?

Кристина тръгва след него, но по-бавно.

Евелин прегръща Тобиас с една ръка и докосва лицето му

Юрая посяга към мен, но Тобиас слага ръка върху рамото

с другата, опирайки буза в неговата. Казва му нещо. Той й се

му и го спира. Усещам прилив на благодарност. Точно сега

усмихва, когато се отдръпва. Майка и син отново заедно.

не бих могла да понеса прегръдката на Юрая, неговите въ­

Не съм сигурна, че е за добро обаче.

проси или почудата му.

Тобиас ме повежда към стълбите. Пъхнал е едната си

- Тя много преживя - казва Тобиас. - Сега й трябва само

ръка под мишницата ми, другата е обвил около кръста

сън. Ще сме на номер т р и й с е т и седем. Елате утре да се

ми, за да избегне раненото рамо. Двамата заедно изкачваме

видим.

стъпалата.

Юрая ме поглежда намръщено. Безстрашните обикнове­

На горния етаж е спалнята на родителите му, неговата

но нямат спирачки, а Юрая е Безстрашен до мозъка на кос­

стая и банята помежду

им. Нищо повече. Той ме въвежда

т и т е . Но в същото време трябва да уважава преценката

в старата си стая и аз спирам за момент, оглеждайки по­

на Тобиас, затова само кимва и казва: „Дадено. До утре".

мещението, където е минала по-голямата част от неговия

Когато минавам покрай Кристина, тя протяга ръка и

живот.

леко стисва рамото ми. Опитвам се да вървя изправена,

Той продължава да ме държи за ръка. Забелязвам, че о т ­

но мускулите ми са к а т о решетката на кафез и натискат

както се измъкнахме изпод стълбището на оная сграда, все

раменете ми надолу. Втренчените погледи ме следват по

гледа да ме докосне, сякаш се страхува да не се разпадна, ако

улицата и бодат тила ми. Сякаш камък ми пада от гърба,

ме пусне.

когато Тобиас ме повежда по алеята на сива къща, собстве­

- Обзалагам се, че Маркъс не е стъпил в тази стая, о т ­

ност на Маркъс Итън.

както напуснах - казва Тобиас. - Когато се върнах, всичко

си беше на м я с т о т о , както съм го оставил.