Черна вечер

Тялото на Джун се тресе в прегръдките ти. Сълзите й проникват през сакото ти — студени като носения от вятъра дъжд, който се процежда през покрива.

— Тези жени получаваха ли някакви пари за бебетата си, които даваха на непознати?

— Да получават? Тъкмо обратното. Те плащаха! — Старата жена се наежва, слабичките й ръце придобиват неочаквана сила, като се отблъсква от теб. — Орвал, този кучи… Той искаше да му плащат за стаята и храната. Петстотин долара!

Колената й се подвиват.

Отново я сграбчваш.

— Петстотин? А семейните двойки, които вземаха бебетата? Колко искаше Гънтър от тях?

— Понякога стигаше до десет хиляди долара.

Ръцете ти, с които я държиш, се разтреперват. Десет хиляди долара? По време на Депресията? Стотици бременни жени? Доктор Адамс Младши не беше преувеличил. Семейство Гънтър бяха натрупали цяло състояние.

— А жената на Орвал беше по-лоша и от него. Пресвета Дево! Тя беше чудовище! Единственото, което я интересуваше, бе… Бременните жени не бяха от значение! Бебетата също. Само парите бяха от значение.

— Но щом сте мислила, че са чудовища… Джун, защо сте им помагала?

Тя стисна броеницата.

— Трийсет сребърника. Света Богородице, майко на… Бръшлян, Роза, Изтравниче, Ирис, Виолета, Лилия, Маргарита, Папрат.

Принуждаваш я да те погледне.

–Казах ви, че името ми е Джейкъб Уайнбърг. Но може да не съм… Мисля, че майка ми се е казвала Мери Дънкан. Мисля, че съм роден тук. През 1938. Познавали ли сте някога жена, която…

Джун се разридава.

— Мери Дънкан? Ако е била отседнала в пансиона на семейство Гънтър, тя няма да е използвала истинското си име. Толкова много жени! Може да са я наричали Орхидея или Теменуга. Кой би могъл да каже?

— Тя е носела близнаци. Подписала е декларация да даде и двете деца. Спомняте ли си жена, която…

— Близнаци? Няколко жени имаха близнаци. Двамата Гънтър, проклети да са, бяха във възторг. Двайсет вместо десет хиляди долара.

— Но родителите ми… — Думите се забиват като игли в устата ти. — …са взели само мен. Практика ли е било бездетните семейства да разделят близнаци?

— Пари! — Джун се свива. — Всичко зависеше от това колко пари можеха да платят. Понякога близнаците се разделяха. Няма начин да се знае къде е отивало другото дете.

— Но нямаше ли някакъв архив?

— Гънтър бяха умни. Те никога не пазеха документи. В случай че полицията… И после пожарът… Дори и да е имало документи, секретни книжа, огънят ги е…

Усещаш тежест в стомаха си. Независимо, че гориш от нетърпение да получиш отговори, осъзнаваш, че си стигнал до задънена улица.

Тогава Джун измърморва нещо, което едва чуваш, но и малкото, което си доловил, те шокира.

— Какво? Не… Джун, моля ви, кажете го отново.

— Трийсет сребърника. Затова аз… Каква цена заплатих. Седем мъртвородени деца.

— Ваши ли?

— Мислех, че с парите, които ми плащаха семейство Гънтър, двамата със съпруга ми ще можем да отгледаме децата си в разкош, да им дадем всички възможности, да ги изпратим в медицинско училище или… Боже, помогни ми, онова, което направих за Гънтър, прокле утробата ми. Направи ме по-лоша от ялова жена. Обрече ме да нося мъртви бебета. Това е моето наказание. То ме накара да страдам. Точно като…

— майките, които са давали своите деца и после навярно са съжалявали?

— Не! Като…

От следващото, което чуваш, ти се повдига. Черен пазар за осиновяване, бе казал на шериф Китрик. Но аз не смятам, че това е цялата история. Имам ужасното чувство, че има нещо повече, нещо по-лошо, макар да не съм сигурен какво е то.

Сега си сигурен какво е това по-лошо нещо и разкритието те кара да изкрещиш неистово.

— Покажете ми, Джун — успяваш да кажеш. — Заведете ме. Обещавам, че това ще бъде вашето избавление. — Опитваш се да си спомниш какво знаеш за католицизма. — Нуждаете се от изповед, след това съвестта ви ще намери покой.

— Аз никога няма да намеря покой.

— Грешите, Джун. Ще намерите. Пазили сте тайната си твърде дълго. Тя ви гризе отвътре. Трябва да се освободите от отровата. След толкова много години молитвите ви тук в синагогата, са достатъчни. Достатъчно сте страдала. Сега се нуждаете от опрощение.

— Мислите, че ако отида там… — Старата жена потреперва.

— И се помолите за последен път. Да. Моля ви. Покажете ми. Най-накрая мъчението ви ще свърши.

— Толкова отдавна! Не съм ходила там от…

— 1941? Точно това имам предвид, Джун. Време е. Най-после времето настъпи.