Черна вечер

Онова, което ти казва старецът, кара ръката ти да се разтрепери, когато му подаваш парите. Като потръпваш, но не от вятъра, се връщаш в колата. Избираш по-заобиколен път, за да стигнеш мястото, където те е изпратил дядката, в случай, че шерифът погледне през прозореца на бара и те види да минаваш.

— В синагогата — бе казал старецът. — Или в това, което беше… Нали така се нарича? Синагога?

Редките дъждовни капки са преминали в ситен ръмеж. Студената влага се просмуква в колата независимо от надутото пано. В края на града, над плажа, стигаш до мрачна едноетажна постройка с плосък покрив. Стените от секвоя са напукани и изкривени. Прозорците са покрити с парчета шперплат. Високи до кръста бурени я заобикалят от всички страни. С разтуптяно сърце слизаш от колата, без да обръщаш внимание на дъжда, който вятърът шиба в лицето ти, и намръщен тръгваш по тясната пътека сред бурените, коато те отвежда до предния вход. Правоъгълното парче шперплат, което служи за врата, виси на една панта и едва не пада върху теб, като влизаш.

Оказваш се в малко антре. По пода има нанесен пясък. В единия ъгъл някакво животно си е направило леговище. От тавана висят паяжини. В ноздрите те блъска остра миризма на плекен. Староеврейските надписи на стената са толкова избледнели, че не можеш да ги разчетеш. Ала вниманието ти се спира най-вече на пътечката сред пясъка и прахта на пода, която води към входа на храма.

Усещаш темето си голо. Инстинктивно се оглеждаш за кипа38. Но след толкова много години не е останала нито една. Изваждаш носната си кърпичка и я слагаш на главата си, отваряш вратата на храма и застиваш от изумление заради гледката, която се разкрива пред очите ти.

Храмът — или това, което трябва да е било храм — е претъпкан с мебели. На стената в дъното е нишата, в която някога е била скрита от завеса тората39. Пред нишата е коленичила съсухрена стара жена със забрадена глава. Тя шепне с протегнати напред ръце, които треперят, сякаш държат нещо.

Най-после успяваш да помръднеш. Напредваш стъпка по стъпка, спираш до нея и с изненада съзираш неуместния предмет, който тя стиска: броеница. По бузите й се стичат сълзи. Макар че си съвсем близо до нея, все още трябва да напрегнеш слух, за да различиш думите, които шепти.

— …освободи ни от злото. Амин.

— Джун Енгъл?

Тя не отговаря, а продължава да прехвърля зърната на броеницата и да се моли.

— Света Дево Марийо… Благословен да е плодът на твоята утроба…

— Джун, казвам се Джейкъб Уайнбърг.

— Моли се за нас, грешните, сега и в часа на нашата смърт.

— Джун, искам да говоря с вас за доктор Адамс. За клиниката.

Пръстите на старата жена стисват още по-здраво броеницата. Тя бавно се извръща и премигва с премрежени от сълзите очи.

— Клиниката?

— Да. И за семейство Гънтър. За Инкубатора.

— Боже, помогни ми. Боже, помогни им. — Тя се олюлява с пребледняло лице.

— Хайде, Джун, ще припаднете, ако продължавате да стоите на колене. Ще ви помогна да се изправите. — Хващаш ужасяващо кокалестите й ръце и внимателно я изправяш на крака. Тя залита. Притискаш крехкото й като черупка тяло към себе си. — Инкубатора. Заради него ли сте тук, Джун? Правите покаяние ли?

— Трийсет сребърника.

— Да. — Гласът ти отеква зловещо. — Мисля, че разбирам. Доктор Адамс и семейство Гънтър са спечелили много пари. А вие спечелихте ли много пари, Джун? Добре ли ви плащаха?

— Трийсет сребърника.

— Разкажете ми за Инкубатора, Джун. Обещавам ви, че ще се почувствате по-добре.

— Бръшлян, роза, изтравниче, ирис.

Сърцето ти се свива от страх, че се е побъркала. Изглежда тя си мисли, че под Инкубатора имаш предвид оранжерия. Не, тя знае много добре… Знае, че Инкубатора няма нищо общо с растенията, а с бебета на неомъжени бременни жени. Или поне трябва

да знае, освен ако годините и чувството за вина не са засегнали ума и паметта й. Явно асоциацията й е съвсем първична.

— Виолета, лилия, маргарита, папрат — мърмори тя.

Усещаш стягане в гърдите, като осъзнаваш, че думите й имат реален смисъл в контекста на… Те може да са…

— Това имена ли са, Джун? Казвате ми, че жените в пансиона са се наричали с имена на растения и цветя?

— Орвал Гънтър ги измисляше. За анонимност — проплаква старата жена. — „Никой не ще знае кои са били в действителност. Биха могли да скрият срама си и да предпазят своята самоличност.“

— Но как научаваха те за Инкубатора?

— Чрез обяви. — Джун потърква очи със сбръчканите си ръце. — В окръжните вестници. Колоните за лични съобщения.

— Обяви? Но това е било голям риск. Полицията е можела да заподозре нещо.

– Не. Не и Орвал. Той никога не поемаше рискове. Беше хитър. Много хитър. Единственото, което предлагаше, бе почивен дом за неомъжени бременни жени. „Чувствате се самотни — пишеше в обявата. — Нуждаете се от квалифициран персонал, който да ви помогне да родите в абсолютна дискретност? Не се задават никакви въпроси. Гарантираме, че ще ви освободим от вашата несигурност. Позволете ни да ви помогнем да се отървете от вашия товар.“ Боже мой, тези жени разбираха за какво всъщност се отнасяше обявата. Стотици идваха тук.