Черна вечер

Пейджърът бе едно от многото нововъведения, които бе направил в полицейското управление, чийто началник бе той. В крайна сметка на полицаите често им се налагаше да напускат патрулните коли било при изпълнение на някоя задача или просто за да изпият по едно кафе в някой ресторант. Но докато бяха далеч от радиостанциите си, те трябваше да знаят дали от управлението не се нуждаеха спешно от тях.

Настойчивото бипкане накара Грейди да се стегне. Той избърса сълзите си, изпъна рамене, сбогува се с жена си и сина си, изправи се с усилие и неохотно излезе от мавзолея, като заключи вратата след себе си. Това беше важно. Останките на Хелън и Джон се нуждаеха от защита, а пазачът на гробището се бе оказал не по-малко изобретателен от Бен по отношение на нововъведенията и бе осигурил ключ за всеки от скърбящите, така че можеха да влизат само тези, които имаха право.

Навън юлският ден беше слънчев, горещ и влажен, и ужасно му напомняше за знойния следобед преди година, когато бе дошъл тук, придружен от приятели и един свещеник, за да погребе скъпоценните урни. Грейди тръсна глава, за да прогони мислите и да потисне чувствата си, после отиде до черно-бялата патрулна кола, седна на шофьорското място и грабна микрофона на радиостанцията.

— Грейди слуша. Дайна, какъв е проблемът? — Отпусна предавателния бутон.

Резкият отговор на диспечерката го изненада.

— Ведомствено съобщение.

Бен свъси вежди.

— На път съм. След пет минути ще ти се обадя.

Напусна гробището разтревожен.

— „Ведомствено съобщение“ означаваше, че онова, което Дайна имаше да му казва, бе толкова деликатно, че тя не искаше някой цивилен, чиято радиостанция е настроена на полицейската честота, да чуе разговора. Щеше да му се наложи да се свърже с нея по телефона. Той спря на бензиностанцията срещу гробището, влезе в кабината до една машина за сладолед, пусна монета и набра номера.

— Полицейско управление Бозуърт — каза отсреща Дайна.

— Дайна, аз съм. Кое е толкова важно, че…

— Няма да ти хареса — отвърна звучният глас на диспечерката.

— Новините никога не са добри, когато ми звъниш на пейджъра. Ведомствено съобщение? Защо?

— Имаме случай с кодове 187 и 10–56.

Грейди трепна. Тези кодове означаваха убийство и самоубийство.

— Права си. — Гласът му секна. — Не ми харесва.

— Има и нещо по-лошо. Не е в нашата юрисдикция. Щатската полиция се занимава със случая, но искат да отидеш на местопрестъплението.

— Не разбирам. Защо да е по-лошо, че не е в нашата юрисдикция?

— Шефе, аз…

— Кажи ми.

— Не ми се иска.

— Кажи ми, Дайна.

— Познаваш жертвите.

За момент дошенето на Бен се затрудни. Той стисна още по-здраво телефонната слушалка.

— Кои са?

— Брайън и Бетси Рот.

„По дяволите!“ — помисли си Грейди. — „По дяволите!“ — Брайън и Бетси бяха приятелите, на които разчиташе, след като останалите се бяха отдръпнали от него, когато продължи да скърби.

А сега единият от тях бе убил другия?

И след това убиецът бе извършил самоубийство?

Пулсът му се ускори и му се зави свят.

— Кой какво е извършил на…?

Дайна отговори с пресипнал глас:

— Брайън го е извършил. С полуавтоматичен пистолет, четирийсет и пети калибър.

„Господи! О, господи!“ — възкликна наум Бен.

Заплетените указания, които получи, го отведоха не в дома на Брайън и Бетси, където бе предположил, че са се случили убийствата, а отвъд предградията на Бозуърт, в планината на запад от града. Апалачите: ниски, покрити с гъсти гори, със заоблени върхове. Между тях примитивни пътища водеха до закътани долини.

Притеснен и объркан, Бен нямаше да нае по кой път да поеме, ако не беше колата на щатската полиция, която блокираше достъпа до един от тях.

Щатският полицай с четвъртита челюст, който беше на пост, хвърли цигарата, смачка я с обувката си върху чакъла и присви очи, щом Грейди паркира патрулката.

— Търся лейтенант Крейн — каза Бен и се представи.

Като чу името му, полицаят се изпъна.

— Лейтенантът ви

очаква. — И със забележителна пъргавина за такъв едър човек, той изтегли колата си и направи път на Грейди да влезе в тясната клисура.

Тя бе толкова тясна, че зелените клонки на храстите шибаха страничните стъкла. Точно преди първия завой Бен погледна в огледалото за обратно виждане и видя как колата на щатската полиция отново блокира входа. Завъртя рязко волана и зави наляво. После отзад и отпред се виждаше само гора.

Пътят ставаше все по-лъкатушен. Това принуждаваше Грейди да кара на зигзаг и безпокойството му нарасна още повече, когато клоните започнаха да стържат не само по прозорците, но и по покрива на колата. Плътният горски мрак го караше да се чувства като хванат в капан.

„Брайън е застрелял Бетси?“

„А после и себе си?“

„Не!“

„Защо?“

„Аз имах нужда от тях.“

„Разчитах на…“

„Обичах ти!“

Какво, за бога, ги бе накарало да дойдат тук? Защо са били в гората?