Черна вечер

Шерифът избърсва кръвта от разцепените си устни. Заслепен отярост, той се опитва да измъкне пистолета си.

— Точно така! Хайде, убий ме! — Разперваш ръце под проливния дъжд. — Но Джун ще е свидетел, така че ще трябва да убиеш и нея. Е, какво толкова? Две убийства нямат значение, нали? Не и в сравнение с тези двеста деца!

— Нямам нищо общо с…

— С убийството на тези бебета? Не, но баща ти е имал!

— Той не е бил замесен!

— Позволил е да се случат! Вземал е пари от семейство Гънтър и е обръщал гръб. Това го прави

замесен! Той е отговорен колкото тях! Целият шибан град е замесен! — Обръщаш гръб на билото, блъскан с всичка сила от бурята. От заслепяващия вятър не можеш да видиш града, но крещиш към неговите невидими жители: — Вие, кучи синове! Вие сте знаели! Всички вие сте позволили това да се случи! Не сте направили нищо да го спрете! Ето защо градът ви е западнал! Бог ви е проклел! Копелета!

Внезапно осъзнаваш ужасната ирония на думите си. Копелета? Всички убити деца бяха копелета. Обръщаш се към тревата — прекрасната неподстригана гробищна коса. Отпускаш се и се притискаш към подгизналата от дъжда земя, към мокрите избуяли стръкчета на тревата.

— Горките бебета!

— Не можете нищо да докажете — изръмжава шериф Китрик. — Разполагате само с подозрения. След петдесет години от онези бебета няма да е останало нищо. Те отдавна са изгнили и са се превърнали в…

— Трева — простенваш ти и сълзите опарват лицето ти. — Прекрасна трева.

— Докторът, който е израждал бебетата, е мъртъв. Семейство Гънтър — баща ми не ги изпускаше от очи — също починаха. В агония, ако това задоволява нуждата ви от правосъдие. Орвал имаше рак на стомаха. Ив умря от алкохолизъм.

— И сега горят в ада — прошепна Джун.

— Бях възпитан като… Аз съм евреин — простенваш и внезапно разбираш значението на изреченото. Не са важни обстоятелствата около раждането ти, ти си евреин, изцяло и напълно. — Не вярвам в ада. Но ми се иска… Боже, как ми се иска…

— Единственото доказателство, с което разполагате — обажда се шерифът, — е тази стара жена — католичка, която всеки следобед ходи да се моли в порутената синагога. Тя е побъркана. Вие сте адвокат. Знаете, че свидетелските й показания няма да бъдат приети от съда. Всичко свърши, Уайнбърг. То е свършило преди петдесет години.

— Не! Никога не е свършвало! Тревата продължава да расте! — Усещаш ледената мокра земя. Опитваш се да прегърнеш своя брат или сестра и се разтреперваш, давайки си сметка, че всички тези деца са твои братя и сестри. — Боже, смили се над тях!

А какво, мислите, е станало с децата?Те живи са и някъде там са добре.

Дори най-крехкият филиз показва,че смърт всъщност няма,но ако има, то тя отвежда към живота,а не чака в края да го спре.Нищо в прах не се превръща,всичко движи се напред и избуява,

а да умреш е по различно и щастливо от това,което всеки предполага.

— Щастливо? — прегръщаш тревата. — Щастливо? — Струва ти се, че през подгизналата от дъжда земя дочуваш плача на бебетата и вдигаш лице към беснеещата буря. Преглъщайки дъждовните капки, примесени със соления вкус на сълзите ти, редиш еврейски молитви. Оплакваш Мери Дънкан, Саймън и Естър Уайнбърг, брат си или сестра си, всички онези деца.

И самия себе си.

— Избави ни от злото — шепне Джун Енгъл. — Моли се за нас, грешните. Сега и в часа на нашата смърт.

Светилището