Читаем Черна вечер полностью

Под бурните пориви на вятъра и ледения дъжд съпровождаш старата жена от изпълнената с призрачни сенки синагога до уютната топлина на колата ти. Толкова си ядосан, че не си правиш труда да караш по околния път. Изобщо не те е грижа дали шериф Китрик ще те види да минаваш покрай бара. Истината е, че почти ти се иска това да се случи. Завиваш наляво по изровения път, който води извън града и вече не друса като преди, тъй като се е разкалял от дъжда. Когато достигаш крайбрежната магистрала, отново успокояваш Джун и я питаш накъде да продължиш.

— Беше толкова отдавна. Аз не… Да. Завийте надясно — казва тя. След половин миля разтреперана добавя: — Сега наляво. Нагоре по този кален път. Мислите ли, че ще можете?

— Да форсирам колата през калта до върха? Ако се наложи, ще изляза и ще бутам. А ако и това не свърши работа, ще вървим пеша. С божията помощ ще ви занеса на ръце. Ако затъна до колене, ще пълзя.

Превключваш на първа, подаваш газ и вземаш на един дъх разстоянието до върха на хълма, леко спираш, като с присвити очи се взираш през дъжда към неочаквано появилата се морава. Дори и в началото на октомври тревата е свежа. Това е чудно и страшно. Знаейки нейната тайна, внезапно в ума ти изникват стихове от поема, която си учил в колежа, когато беше млад и невинен. „Песен за мен“ от Уолт Уитман.

Едно дете ме попита: „Какво е тревата?“,поднасяйки ми пълните си с нея шепи.Но отговор как бих могъл да дам,когато сам от него повече не знам.
Навярно знаме е на моите наклонности.

Излизаш от колата. Заобикаляш отпред, без да обръщаш внимание на калта, като се бориш със силния вятър и дъжда, и отиваш да помогнеш на Джун, която се колебае на предната седалка. Оловносивите облаци са надвиснали застрашително над моравата.

— Тук ли беше? — питаш. — Кажете ми! Това ли е мястото?

— Да! Не чувате ли техните стенания? Не ги ли чувате как страдат?

Знаме, изтъкано от нишките на нейната зелена надежда.А може би е кърпичката на добрия Господ.Или навярно е дете — отрочето на майката Природа.

— Джун, в името на бога… — Дъждовните капки боцкат като иглички лицето ти. — Кажете ми!

… или пък низ е от еднакви йероглифи…
Расте еднакво тя и в тесните, и във обширните места.Не я е грижа дали никне сред черни или бели хора.

— Кажете ми, Джун!

— Не го ли чувствате? Не усещате ли ужаса?

— Да, Джун. — Падаш на колене. Галиш тревата. — Усещам го.

А сега ми напомня тяна прекрасна неподстригана гробищна коса.

— Колко, Джун? — Навеждаш се напред, лицето ти почти докосва тревата.

— Двеста. Може би повече. През всичките тези години. Толкова много бебета! — Старата жена хлипа зад теб. — Накрая вече не можех да ги броя.

— Но защо? — Вдигаш лице към яростния дъжд. — Защо е трябвало да умрат?

— Някои бяха болнави. Други — недъгави. Дори и да искаха, семейство Гънтър не можеха да ги продадат…

— И те са ги убивали? Удушавали са ги?

— Оставяха ги да умрат от глад. Воплите! — Джун се свива. — Тези клети, гладни, страдащи бебета. Някои издържаха цели три дни. В кошмарите си чувах техния плач. Още го чувам. — Старата жена залита към теб. — Отначало господин и госпожа Гънтър качваха трупчетата в лодка и ги хвърляха в океана. Но едно от тях изплува на брега и ако не беше шерифът, когото подкупиха… — Гласът й секна. — Тогава решиха да се отървават от телцата по по-безопасен начин. Донасяха ги тук и ги заравяха в книжни торби, чували от картофи или кутии от масло.

– Кутии от масло?

— Някои от бебетата се раждаха преждевременно. — Джун се отпуска до теб, сълзите се търкалят по бузите й. — Те бяха мънички, ужасно мънички.

— Двеста? — Бурният вятър натиква думата обратно в гърлото ти. С отвращение осъзнаваш, че ако майка ти е била Мери Дънкан, шотландка

, семейство Гънтър са можели да решат, че твърде много ти личи, че не си евреин. Можели са да те заровят тук с…

Твоя брат или твоята сестра? С твоя близнак? Дали твоята друга половинка не лежи под тревата, която мачкаш?

Изкрещяваш ужасен:

— Двеста!

През воя на бурята чуваш бръмченето от мотора на автомобил, свистенето на гумите, търсещи счепление с калта. Виждаш как една полицейска кола се появява на върха на хълма, обвит от дъждовната пелена, и спира.

Шериф Китрик отваря с трясък вратата и се втурва към теб през вилнеещата буря.

— По дяволите, казах ви да оставите миналото на мира!

Изправяш се от тревата, замахваш с юмрук и му нанасяш такъв силен удар в устата, че той се строполява на размекнатата земя.

— Ти си знаел! Ти, кучи сине, си знаел през цялото време!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Петр Первый
Петр Первый

В книге профессора Н. И. Павленко изложена биография выдающегося государственного деятеля, подлинно великого человека, как называл его Ф. Энгельс, – Петра I. Его жизнь, насыщенная драматизмом и огромным напряжением нравственных и физических сил, была связана с преобразованиями первой четверти XVIII века. Они обеспечили ускоренное развитие страны. Все, что прочтет здесь читатель, отражено в источниках, сохранившихся от тех бурных десятилетий: в письмах Петра, записках и воспоминаниях современников, царских указах, донесениях иностранных дипломатов, публицистических сочинениях и следственных делах. Герои сочинения изъясняются не вымышленными, а подлинными словами, запечатленными источниками. Лишь в некоторых случаях текст источников несколько адаптирован.

Алексей Николаевич Толстой , Анри Труайя , Николай Иванович Павленко , Светлана Бестужева , Светлана Игоревна Бестужева-Лада

Биографии и Мемуары / История / Проза / Историческая проза / Классическая проза