Читаем Черна вечер полностью

Удивително е колко дълго образите могат да се съхраняват в паметта ни, докато настъпи моментът да се използват в някой разказ. През 1970, веднага след като завърших Пенсилванския държавен университет, реших да направя малка почивка и заминах на гости у мой приятел, който живееше близо до Питсбърг. През един августовски следобед отидохме до лагера, който няколко приятели на баща му бяха построили в планината. Там имаше плувен басейн, барбекю на открито, барака за нощуване и… — все още е пред очите ми — гробница. Тя витаеше в мислите ми цели двайсет и две години и накрая трябваше да напиша за нея. Отново темата за скръбта — нещо, към което често се връщам след смъртта на Мат. „Гробницата“ бе номинирана от „Асоциацията на писателите на ужаси“ за най-добрата новела за 1992 година.

* * *

Бен Грейди беше в мавзолея, когато бипкането на пейджъра прекъсна риданията му.

Мавзолеят беше просторен и светъл, с блестящи мраморни плочи, които покриваха нишите, където бяха поставени ковчезите. В един алков, близо до високите до тавана прозорци, разположени отстрани на главния вход, блещукащи стъклени витрини даваха възможност на скърбящите да виждат доста по-малките ниши с урните, които съдържаха пеплата на любимите им хора. Имената и датите на раждането и смъртта на покойниците бяха изписани с бронзирани пластмасови букви, залепени върху стъклените витрини, и именно към тези витрини и урните зад тях се взираше Грейди, въпреки че очите му бяха премрежени от сълзи. Беше избрал кремация за жена си и десетгодишния си син отчести защото те вече бяха обгорели — в запалената при сблъсъка с пиян шофьор кола, — но най-вече, защото не можеше да понесе мисълта, че телата на любимите му същества ще се разлагат в ковчези в някоя ниша на мавзолея или още по-лоши — в гробището отвън, под земята, където дъждът или лютият студ щяха да карат сърцето му да се свива от безпокойство за тях, макар малкото здрав разум, който му бе останал, да признаваше, че това няма да има никакво значение за близките му, които така ужасно му липсваха, защото те вече не чувстваха нищо.

Но за него имаше значение, както имаше значение ритуалът всеки понеделник следобяд да идва с колата до мавзолея, да седи на тапицираната пейка срещу остъклената стена с урните и да разказва на Хелън и Джон какво му се е случило от предното посещение насам, как се е молил те да бъдат щастливи и най-вече колко много му липсват.

Беше изминала година от смъртта им, а това се счита за дълъг период, но на него му се струваше, че бе изтекла невероятно бързо. Мъката му бе все така силна, както в деня, когато му съобщиха, че са мъртви, празнотата в душата му — все така голяма. Отначало приятелите му проявяваха разбиране, но след три месеца, а особено след шест, повечето от тях взеха да показват учтиво нетърпение, като подхвърляха добронамерено, че Бен трябва да загърби миналото, да се примири със загубата и да изгради отново живота си. Така че той започна да прикрива чувствата си и се престори, че се е вслушал в съветите им, но от това му стана още по-тежко. Тогава осъзна, че само човек, който не е изстрадал това, което му се случи, не би могъл да разбере, че три или шест месеца, или една година не значат нищо.

Ежеседмичните посещения в мавзолея се превърнаха в негова тайна и половинчасовият му престой стана неделима част от понеделничния му график. Понякога донасяше на жена си и сина си цветя или нещо друго, характерно за сезона: тиква за празника на Вси Светии, топка от стиропор през зимата или свежо кленово листо през пролетта. А при това посещение — точно след Националния празник — носеше миниатюрно знаменце и неспособен да овладее болката в гласа си, описваше на Хелън и Джон великолепните фойерверки, които бе гледал и на които някога заедно се бяха любували, докато похапваха хот-дог на ежегодния градски пикник, който се провеждаше в парка на залесения склон на хълма край реката в Деня на независимостта.

— Само да бяхте видели ракетите в небето! — прошепна Грейди. — Не знам как да ви ги опиша… Цветовете им бяха такива…

Бипкането от пейджъра, закачен на колана му, прекъсна задъхания му монолог. Бен се намръщи.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Петр Первый
Петр Первый

В книге профессора Н. И. Павленко изложена биография выдающегося государственного деятеля, подлинно великого человека, как называл его Ф. Энгельс, – Петра I. Его жизнь, насыщенная драматизмом и огромным напряжением нравственных и физических сил, была связана с преобразованиями первой четверти XVIII века. Они обеспечили ускоренное развитие страны. Все, что прочтет здесь читатель, отражено в источниках, сохранившихся от тех бурных десятилетий: в письмах Петра, записках и воспоминаниях современников, царских указах, донесениях иностранных дипломатов, публицистических сочинениях и следственных делах. Герои сочинения изъясняются не вымышленными, а подлинными словами, запечатленными источниками. Лишь в некоторых случаях текст источников несколько адаптирован.

Алексей Николаевич Толстой , Анри Труайя , Николай Иванович Павленко , Светлана Бестужева , Светлана Игоревна Бестужева-Лада

Биографии и Мемуары / История / Проза / Историческая проза / Классическая проза