Черни води

Докато се целуваха, си дадох сметка, че съм го виждала и преди. На брега. В деня, когато Натали изпадна в криза и аз я успокоявах.

— Това е бившият ти годеник — казах, когато тя се върна до масата.

— Всъщност това е съпругът ми. От колко време вече? А, да — пет години. — Тя го погледна за потвърждение и той кимна. — Изиграх целият този театър, защото момичетата много обичат да си споделят сърдечни неволи, а точно това исках да направим двете с теб. Но ако всичко мине по план, вие двамата със Саймън може да сте също толкова щастливи, колкото сме ние с Уил. Завинаги.

Някъде се тръшна врата. Тежки стъпки се заизкачваха по стълбите. Отстъпих настрани, очаквайки да видя как нахлуват полицаи… но се оказа рибар. Онзи с оранжевия пикап.

— Сам! — посрещна го Натали, когато той стигна горната площадка на стълбището. — Какво е…? — Тя свъси вежди, после се наведе и отпи от шампанското, което беше наляла за мен. — Е, явно е бил Колин, а не ти. Това не стана по план, но какво пък…

Тъкмо щях да попитам за какъв план говори, когато Сам ми налетя. Целият беше вир-вода, с мътен поглед, но гледаше право в мен. Преди да успея да се дръпна, висок звук, напомнящ звън на камбана, разцепи въздуха и за миг заглуши воя на вятъра, плющенето на дъжда и тътена от гръмотевиците. За части от секундата пред очите ми се спусна бяла пелена и съзнанието ми напълно блокира.

Когато пред очите ми отново се проясни, Сам седеше до мъжа на Натали с тъпо изражение и гледаше право напред. Натали стоеше пред мен и се усмихваше.

— Ти си…

Тя вдигна вежди и сложи шепа зад едното си ухо.

— Какво?

Опитах отново.

— Ти си… сирена.

— Разбира се. — Тя ме изгледа така, сякаш бях кръгла глупачка.

— Но главата ми… си беше съвсем наред. — Колкото и зле да се чувствах през последните седмици, не бях получавала пристъп от ония ужасни мигрени, които доскоро ме предупреждаваха, че наблизо има сирена.

— Наистина ли мислиш, че мога да се издам толкова лесно? — Тя хвърли поглед към Пейдж. — Трябва обаче да призная изненадата си, че твоята добра приятелка — твоята най-добра

приятелка — не ти е казала.

Впих поглед в Пейдж.

Съжалявам, Ванеса. Не исках…

— Тишина! — изкрещя Натали.

Лицето на Пейдж се сгърчи и тя утихна. Опитах се да сглобя парчетата от пъзела.

— Ти си правела снимките — казах. — И си пращала имейлите.

— Грешка. — Натали отпи от шампанското. — И пак грешка.

После зачака да налучкам отговора. Когато не се опитах, прекоси бързо терасата и се облегна на парапета.

— Чаках те много дълго — каза. — Макар да не знаех, че чакам точно теб… Обаче след миналото лято вече нямаше никакво съмнение, че това си ти.

Преглътнах мъчително.

— Коя?

— Която ще бъде до мен — отвърна с блеснали синьо-сребристи очи, — когато оглавим следващото поколение.

Глава 26

Светкавица разцепи небето. Изрева гръмотевица. Всички, освен нас с Натали подскочиха.

— Чуй сега — делово започна тя, размахвайки чашата с шампанско, — нямам намерение да прекарвам векове наред в тежък труд. Дамите преди нас са свършили добра работа с онова, с което са разполагали. Иначе нямаше да сме тук. Но не са мислили мащабно и размахът им е бил доста ограничен. Основната им грижа е била — а и продължава да е — оцеляването. — Устата й се изви във вяла усмивка. — Ние обаче сме способни на много повече.

Опитах се да уловя погледа на Саймън. Исках да вижда единствено мен и да не обръща внимание на думите на Натали. Страхувах се обаче, че тя погрешно ще приеме това за заплаха и в отговор ще му причини болка, затова не отместих очи от нея, докато продължаваше да говори.

— Опитът на Рейна миналото лято беше забележителен, въпреки че се провали. Тя беше първата, поне доколкото на мен ми е известно, която се опита да впрегне способностите си в по-мащабно начинание. Предприе дързък ход и ако беше успяла, просто ни е бедно въображението още колко грандиозни дела можеше да извърши.

Сега ми се искаше да погледна Пейдж, но не го направих.

— Наблюдавам дейността на най-могъщите общности от години и когато до мен стигна новината за успеха на Рейна — по това време бях в Северна Калифорния, а не прикована на сушата във Върмонт, — започнах да следя по-отблизо събитията тук. После, когато стана ясно какво — или кой — стои на пътя й, това стана единствената ми цел. Ето защо реших през лятото да се преместя на Източното крайбрежие. — Тя се ухили. — Страхотни омари имате тук, между другото.

— Нещо не разбирам — казах. — Какво общо има всичко това с имейлите? Или със снимките? Ами момичетата?

— Защото ти нещо се дърпаше. Отказваше да приемеш дарбата си. Трябваше някак да привлека вниманието ти и да те накарам да я оцениш, да осъзнаеш колко си специална. Това беше единственият начин да те спечеля на моя страна.

— След като събитията миналото лято не успяха да ме убедят, защо сега трябва да променям мнението си? — попитах.

— Защото жертвите това лято са млади жени, не мъже. А допреди няколко минути ти си мислеше, че техният нападател е мъж, нали така? И заслужава наказание.