Черни води

Сигурно точно това заслужаваше, но аз не можех да позволя да се случи.

Което не значеше, че няма да му дам един хубав урок. Затова запях. За да привлека вниманието му. За да му дам да разбере, че съм наясно какво е направил и ще се погрижа всички да научат. Звукът отначало беше тих, мелодичен, но бързо се усили. Разля се над пясъчния нанос, сушата, стигна хоризонта зад мен и се възнесе високо над главата ми. Скоро вече не чувах нито тътена на гръмотевиците, нито рева на бурната вода.

Изглежда, Колин също не ги чуваше. Пръстите му се разтвориха. Той се пусна от пясъчния нанос и въпреки силното насрещно течение, заплува към мен. Бузите му изпуснаха въздуха. Устните му се разделиха. Без да преставам да пея, аз се оттласнах с крака във водата и заплувах към него. Знаех, че ако се наложи, бих могла да вкарам океана обратно в дробовете му, но нямаше нужда да се стига чак дотам. Той трябваше да се съвземе — най-малкото физически. За да обсъдим по обратния път към Уинтър Харбър какво да кажем в полицията.

Това беше добър план. Страхотен план.

Но после течението промени посоката си и го завлече в дълбините. Отнесе го далече от мен. Заритах с крака и загребах с ръце още по-силно, но колкото повече се стараех, толкова повече се увеличаваше разстоянието между нас.

Докато след няколко дълги секунди той не ми се усмихна.

Спрях. Океанът сякаш замря. Колин продължи да се носи към мен с протегнати ръце. Изглеждаше по-щастлив от всякога. Ръката му едва докосна корема ми, когато светлината в неговите очи угасна. Цялото му тяло изведнъж се отпусна.

Точно в този момент в периферията на съзнанието си долових умоляващия глас на Пейдж.

Ванеса, помогни ми. Моля те. Сега. Аз съм в ресторанта на Бети… и той е по петите ми.

Глава 25

Опитах се да го спася. Извлякох го обратно на брега. Масажирах гърдите му и вкарах въздух в дробовете му. Всеки път, когато се отдръпвах и виждах извитите нагоре ъгълчета на устните, мислех, че се съвзема, че чертите на лицето му се свиват конвулсивно, докато тялото се бори да задържи живота в себе си… Но той само се усмихваше.

Не. Стиснах носа му с два пръста и притиснах уста към неговата. Гърдите му се повдигнаха, спуснаха се, замряха. Опитах отново и отново.

Той ми се хилеше през цялото време.

Ванеса… Моля те, побързай…

Издишах още въздух в устата му. Натиснах още по-силно гръдния кош. Дъждът се изливаше отгоре, смесваше се със сълзите ми, шуртеше по лицето ми, но аз не го усещах. Вече нищо не чувствах.

Колин също. Проверявах за пулс през няколко секунди, но във вените му вече не течеше живот. Сърцето му не биеше.

Божичко… той е вече вътре…

Приседнах и се загледах по протежение на брега, към ресторанта. Намираше се на няколко километра по-надолу от мен и не бих могла да го видя дори в ясен ден, но се надявах Пейдж някак да усети, че съзнанието ми е настроено на нейната вълна и да се свърже с мен. Представих си красивата й усмивка, нейния смях и отвърнах.

Къде?

Зачаках. Когато единственият отговор беше плющенето на дъжда и грохота на вълните, разбиващи се в брега, опитах отново.

Не спирай да ти говориш, Пейдж. Ще дойда веднага щом мога.

Все още ослушвайки се за нейния отговор, се надвесих над Колин. Приближих уста към ухото му и тихо заговорих.

— Не зная как си се забъркал с ония момичета… но знам добре какво се опита да направиш с мен току-що. — Избърсах очите си, от които непрекъснато се стичаха сълзи. — И въпреки това съжалявам. Ти щеше да си понесеш наказанието, така или иначе… но не и това. Не и от мен.

Не можех да го гледам повече, затова зареях поглед встрани, докато се изправях на крака, събличах подгизналото си джинсово яке и покривах с него пустите му очи. Извиних му се безмълвно още веднъж, после напъхах крака в сандалите — чакаха ме на мястото, където ги бях оставила, преди да влезем във водата — и се втурнах по стръмната пътека към паркинга.

Следващите няколко минути ми минаха като в мъгла. Добрах се до джипа, пълен с дъждовна вода, и се обадих на полицията. Казах, че съм открила мъртво тяло на плажа, дадох им точното местоположение и съобщих, че нещо нередно става в ресторанта на Бети. Звъннах на Саймън и оставих кратко съобщение, че съм добре, но Пейдж е в беда, затова го моля да отиде в ресторанта колкото може по-бързо. Докато палех колата и давах на заден, позвъних и на нашите, за да ги успокоя, че съм добре и ще се прибера час по-скоро.

Не мислех за онова, което извърших току-що. Не можех да мисля за това сега. Ако си го позволях, трябваше да спра. И да седя в колата със свален гюрук, докато потоците сладка вода плющят по кожата ми и постепенно отравят тялото ми.

Пейдж обаче имаше нужда от мен. Не успях да спася Колин… нито Джъстин и Шарлът… но все още можех да спася най-добрата си приятелка.