Черни води

Пейдж — опитах отново, втурвайки се надолу по стъпалата на верандата. — Тук съм. Ти къде си?

Никакъв отговор. Заобиколих тичешком ресторанта и се втурнах към служебния вход. Не се изненадах, когато и той се оказа заключен. Изпитах облекчение, когато надзърнах през малкото прозорче до вратата и не видях никого вътре. Огледах се, за да съм сигурна, че никой не ме е проследил. После си отворих с ключа, който ми даде Пейдж, когато започнах работа като салонен управител.

Първо проверих мазето. Долу нямаше никого, затова се качих по стълбите и огледах последователно килера с провизии, миялната и хладилното помещение. Навсякъде беше празно. Прикрих се зад купчините съдове, опитвайки се да измисля как да вляза в салона, без някой да ме види, когато нещо над главата ми издумка. Шумът беше последван от слабо чегъртане, което започна отляво и мина надясно.

На плота до мен имаше нож. Лежеше край един разполовен домат, сякаш на този, който го е разрязал, внезапно му се е наложило да напусне. Сграбчих ножа и тръгнах нагоре по стълбите.

Докато се качвах, дочух гласове. Слабите стенания на Пейдж сякаш се усилиха и скоро си дадох сметка защо е така — чувах ги едновременно и във, и извън главата си.

Щом стигнах най-горното стъпало, стиснах още по-здраво ножа и пристъпих на закритата тераса за почивка на персонала.

Нямах план за действие, но дори да го бях измислила, той нямаше как да ми помогне. Когато видях сцената пред себе си, бях толкова стъписана, че не можех да реагирам.

Терасата, както и салонът на долния етаж, беше празнично украсена. От тавана висяха хартиени фенери и се поклащаха при всеки порив на вятъра. По масите, пода и перилата имаше свещи, а пламъчетата им бяха защитени от бриза със стъклени похлупаци. На масата в центъра, където с приятелите ми бяхме седели толкова пъти, сега имаше сребриста кофа с лед и три бутилки шампанско в нея. Наоколо стояха чаши за шампанско.

Пейдж седеше на пластмасов стол в единия ъгъл на верандата. Китките й бяха завързани с въже, а устата — запушена. Главата й клюмаше на една страна, сякаш беше твърде уморена да я държи изправена. Джейми, красивият млад рибар, когото разигравахме с Пейдж преди няколко дни, стоеше до нея. Саймън и Кейлъб, също завързани и със запушени усти, лежаха един до друг в противоположния край на терасата. Когато Саймън ме видя, тялото му подскочи, сякаш инстинктивно се устреми към мен да ме защити. Едва успях да кимна с глава и той остана неподвижен. Не исках да подплаши техния похитител, който в момента стоеше с гръб към мен.

Пейдж, ти…

— Ванеса!

Главата на Пейдж рязко се изправи. Отстъпих назад.

Натали се обърна с лице към мен.

— Колко мило, че се присъедини към нас. — Тя стана от скута на мъжа, където седеше дотогава, и бързешком прекоси терасата. Носеше меко падаща червена лятна рокля, толкова дълга, че полите й се влачеха отзад. — Какво ще кажеш за малко пенливо шампанско?

Не отговорих нищо, когато тя приближи, прегърна ме и ме целуна по бузата.

— Горкичката! Вир-вода си! — Тя тръгна да се връща на мястото си, но спря, когато погледите ни се срещнаха. Миг по-късно крайчетата на устните й се извиха нагоре. — Ама че тежък ден за теб, а?

Тя кратко изписка и почти на един скок се озова обратно до масата. Погледнах бегло към Саймън, който също ме наблюдаваше. Веждите му се свъсиха, докато ме оглеждаше от глава до пети. Кейлъб се взираше любопитно в мен. В другия край на терасата, вече застанала нащрек, Пейдж също не откъсваше очи от мен.

— Как се чувстваш? — попита Натали. После пусна една ягода в устата си и пресуши чаша шампанско.

Някак успях да си върна дар словото.

— Чудесно.

Тя се плъзна плавно по пода към мен.

— Само толкова ли?

Тъкмо щях да отвърна с „да“, когато си дадох сметка, че не е истина. Наскоро бях карала каяк. Плувах дълго. Нападнаха ме и едва се отървах. Извлякох деветдесеткилограмово тяло на брега. Погълнах близо тон дъждовна вода. Спринтирах около километър и половина. Като се вземат предвид физическото ми изтощение и емоционалният стрес, сега не би трябвало да съм тук. Мястото ми беше на плажа, припаднала, а може би вече мъртва.

Но аз още не бях умряла. Защото Колин беше мъртъв.

Чувствах се по-силна, жизнена и здрава, откогато и да било. И знаех защо е така. Ефектът от моите необмислени действия очевидно беше променил външния ми вид. Ето защо приятелите ми ме гледаха изпитателно, сякаш искаха да се уверят, че пред тях не стои друг човек.

Опитах се да подчиня на своята воля свръхчовешката енергия, която кипеше в мен.

— Какво става, Натали? — попитах спокойно.

Тя сви рамене и се ухили.

— На теб на какво ти прилича?

— Отвличане?

— Придадох на всичко малко бохемски шик — отвърна цупейки устни тя.

После приближи към мен и ми подаде чаша шампанско. Когато не я поех, сведе поглед към ръцете ми.

— О, това няма да ти трябва.

Преди да успея да реагирам, тя сграбчи ръката ми и така я изви, че изпуснах ножа. Младежът, в чийто скут седеше доскоро, скочи, прекоси с един скок терасата и го грабна от пода.

— Благодаря ти, скъпи — каза тя.