Черни води

Алекс ме пусна и отстъпи назад. Стъписана от неговата реакция и от онова, което я предизвика, аз успях да помръдна едва след секунда. Най-накрая побягнах към вратата. Препускайки през мазето и нагоре по стълбите, аз само смътно си давах сметка за ярката светлина, която идваше иззад мен.

Щом влетях в кухнята, се постарах да се приведа в приличен вид. Не исках да стресна посетителите, но имах нужда от Пейдж. От Саймън. Някой, който да ми обясни какво се беше случило току-що.

За щастие, не ми се наложи да търся надалече. Саймън и Кейлъб седяха на бара. Пейдж им наливаше кафе.

— Ванеса! — Саймън скочи на крака. Кейлъб го последва.

— Божичко! — Пейдж изпусна каната с кафе на плота и грабна купчина чисти платнени салфетки.

— Добре съм — казах, когато ме наобиколиха.

Което беше лъжа по три причини.

Раната ми беше толкова дълбока, че кръвта капеше по пода.

Подобна рана би трябвало толкова силно да боли, че в сравнение с нея ампутацията да е желано избавление. Но тялото ми сякаш беше напълно изцедено. Не усещах нищо.

Но най-тревожното от всичко бе, че Алекс от Портланд не беше в мазето.

Седеше на мястото, където го бях оставила, и похапваше палачинки.

Глава 15

— Щом ти е било неприятно да обслужваш масите, да ми беше казала.

Саймън стрелна Пейдж с поглед.

— Съжалявам — извини се тя. — Ама пък това са дванайсет шева! Трябваше да се пошегувам, или щях…

— Напълно да полудееш. А лятото едва сега започва и не е време да си губиш ума.

Саймън се извърна към мен.

— Удобно ли ти е така? Имаш ли нужда от нещо?

— Вече си имам храна, възглавници, одеяла и любимите ми хора са наоколо. Какво повече ми трябва? — Потупах мястото на дивана до себе си. — Седни. Моля те. И яж.

Бръчката между смръщените му вежди стана още по-дълбока, когато спря поглед върху превръзката ми.

— Това все пак е лявата ръка — успокоих го. — Щом още мога да държа пръчиците за хранене, значи всичко мога.

Съмнението му не се разсея, но той все пак седна и взе чинията си от масичката за кафе.

— Охранителни камери — провъзгласи Пейдж, забивайки зъби в едно яйчено рулце. — Първо това ще купя. Направо не е за вярване, че досега не е имало камери в ресторанта.

— Чудесна идея — подкрепи я Саймън.

— Но не и жизненонеобходима. — Исках да разубедя Пейдж, която — сигурна бях — се чувстваше донякъде отговорна за случилото се. — Бети досега никога не е имала проблем с безопасността, нали така? На всичкото отгоре бях в мазето. Невъзможно е да наблюдаваш всяко тъмно ъгълче и затънтено място в ресторанта.

— Напротив, мога — отвърна тя.

— Ванеса, ще ни разкажеш ли още веднъж какво се случи? — обади се Кейлъб от двуместния диван.

Потиснах въздишката си. Вече им бях разказала цялата история в колата на път за болницата, където отначало отказах да ходя, но накрая склоних, защото не успях да спра кръвта само с марля и лейкопласт. Надявах се да не се налагат кръвни или други изследвания, което да подскаже на лекарите, че не съм от обичайните пациенти. За щастие, имах късмет. Останахме в болницата не повече от час и никой не спомена за изследвания. След като си тръгнахме, на път към къщата край езерото описах случилото се за втори път. Знаех, че приятелите ми се притесняват за мен, затова реших да им разкажа всичко. Ако зависеше от мен обаче, бих премълчала, или щях да го подмина като незначителен инцидент. Защото колкото повече говорехме за случилото се, толкова повече двамата със Саймън (най-вече) се отдалечавахме от щастливия си любовен ден, прекаран заедно.

Трябваше обаче да избирам — или да го разкажа на тях няколко пъти, или да отида в полицията. Двете с Пейдж не искахме да привличаме излишно внимание върху случката и успяхме да убедим момчетата, че не е нужно да уведомяваме полицейския участък на Уинтър Харбър за нея. Поне засега. Защото след като научат подробностите, двамата и сами ще успеят да се досетят кой може да ме е нападнал, без да въвличаме съответните органи.

— Слязох в мазето да взема тоалетна хартия — започнах. — Докато бях в килера със запасите, един кашон падна, удари лампата и я строши. Опитах се да отворя кашона с ключовете си, когато някакъв мъж, когото в тъмното взех за Саймън, влезе в мазето. Работата леко загрубя, порязах ръката си на парче стъкло, той откачи и аз се махнах.

— А той те остави да си тръгнеш, така ли? — попита Кейлъб.

Погледнах бегло към Саймън. Умишлено премълчах някои подробности, за да не го тревожа излишно, но въпреки това той здраво стискаше челюсти, докато гледаше втренчено недокоснатата чиния в скута си.

— Точно така. Май добре се получи, че се порязах и извиках. Защото едрият здравеняк не успя да понесе гледката на кръв.

— Но нали там е било тъмно — замислено се обади Пейдж, — как тогава е успял да види кръвта?

Очите ни се срещнаха. Нейните се ококориха и тя едва успя да смотолеви едно: „Извинявай!“.

— Точно тогава Саймън ми се обади — обясних. — Видя кръвта на светлината от мобилния телефон, който беше паднал на пода.

— Но все пак е било достатъчно тъмно, защото не си успяла да видиш кой е точно — намеси се Кейлъб.