Черни води

— Всъщност не се и опитах — признах си. — Единствената ми мисъл беше да се махна по-скоро от там.

Ръката на Саймън намери коляното ми и го стисна нежно.

— Никой друг нито видя, нито чу нещо, така ли? — обърна се Кейлъб към Пейдж. — А персоналът в кухнята не е забелязал от там да минава непознат ядосан мъж?

— Персоналът в кухнята се изчерпва с Луис и помощника му, а те бяха толкова заети, че нямаше да забележат дори ако на готварския плот кацне самолет на гражданската авиация. Това е единственият път да се излезе от мазето, а онзи сигурно не е посмял да се върне в салона, затова се е измъкнал през служебния вход. — Тя лапна последното парче яйчено рулце, сдъвка го и преглътна. — Ето защо ще инсталирам охранителни камери. Още утре.

— Няма кой друг да е, освен онзи, чийто фотоапарат е у нас. — Кейлъб поклати глава. — Това е единственото обяснение.

— Може да е бил някой от онези приятелчета в оранжевия пикап.

Саймън се втренчи в Пейдж.

— Какви приятелчета?

— Какъв оранжев пикап? — добави Кейлъб.

Очите ни пак се срещнаха. Този път тя дори не си направи труда да се извини.

— Знаете ли, обещах да звънна на Натали и да я държа в течение, а вече става късно, затова е крайно време да го направя. — Тя стана и взе със себе си чинията с китайска храна. — Отвън връзката е по-добра. Ще съм на верандата, ако ви потрябвам.

И се изниза. Тримата със Саймън и Кейлъб поседяхме мълчаливо няколко секунди, после Кейлъб скочи от мястото си и тръгна към вратата.

— Като стана дума за фотоапарата, се сетих, че не съм си проверявал мейлите днес. Ей сега се връщам.

Щом излезе, аз се протегнах и пъхнах ръка под мишницата на Саймън.

— Не беше нищо особено — казах.

— Кое… не беше особено? — попита напрегнато той.

— Преди няколко седмици двама рибари ме заговориха в железарския магазин, докато купувах нещо за татко. Когато си тръгнах, караха след мен из града известно време. Не е кой знае какво.

Той остави чинията си, дръпна се настрани и се обърна с лице към мен.

— Напротив, Ванеса, доста сериозно е. Даже ако всичко останало — дочутото при огледа на къщата, фотоапаратът, Карла и днешният инцидент — не беше станало, пак щеше да е сериозно. Защо го подценяваш?

— Не го подценявам. — Наистина беше така. — Просто… с мен всичко е наред. Всичко ще бъде наред.

Той взе наранената ми ръка в двете си длани.

— С дванайсет шева не може всичко да е наред. Щеше да стане още по-зле, ако не ти се бях обадил тази сутрин. И това също не е добре. Трябва да го обсъдим.

Нищо не отговорих. В ума ми се въртеше само една дума — защо — но не исках да я произнасям гласно, за да не чуя отговора.

— Познаваше ли ония от железарския магазин? — миг по-късно попита тихо той.

— Не.

— Но са карали оранжев пикап, така ли?

Кимнах.

— Стар. Очукан. Отзад бяха закачени въдици.

— Регистрационният номер от Мейн ли беше?

— Така мисля, но беше доста тъмно.

— Добре. Не се сещам да съм виждал такъв наоколо, но всички рибари, местни или не, рано или късно минават през яхтеното пристанище за стръв и такъми. Двамата с Кейлъб ще си отваряме очите на четири. И ако междувременно стане още нещо, дори непознат мъж случайно да се блъсне в теб на улицата… ще ми кажеш, нали? Моля те.

Знаех, че и занапред ще му спестявам тревогите, доколкото мога, но въпреки това кимнах, защото гласът му беше толкова тъжен. Щом и двамата искаме едно и също, какво значение има как единият от нас ще направи така, че то да се случи?

— От едно нещо обаче наистина имам нужда — казах, след като дълго бреме, сякаш с часове, двамата само преглъщахме храната с неохота. — Определено ще ми помогне да се почувствам по-добре.

Лицето му просветна.

— Какво — още едно одеяло? Вода?

Станах и му протегнах здравата си ръка. Той хвърли поглед към задната врата, която все така беше затворена, после пое ръката ми. Поведох го през дневната и после по стълбите нагоре.

— Ванеса — прошепна той. — Къде отиваме? Вторият етаж не е ли с ограничен достъп?

— Не по-ограничен от първия. — Първият етаж се беше превърнал в място за нашите среднощни любовни срещи, тъй като родителите ми не идваха в къщата край езерото. — Пък и никой няма да разбере, че сме били горе. Просто искам да ти покажа нещо.

Горе беше тъмно като в рог. Но аз познавах мястото толкова добре, че се добрахме до спалнята в дъното на коридора, без нито веднъж да се спънем в нещо. Там също не запалих лампата, оставяйки единствено синкавото лунно сияние да осветява пътя ни до канапето под малкия прозорец в срещуположния край на стаята.

— Какво търсим? — Той надникна през прозореца.

— Моето любимо място.

— Езерото ли? Гледката наистина е страхотна.

— Най-хубавата в цялата къща. Но не за това те доведох. — Без да пускам ръката му, нежно го придърпах, докато не застана отдясно на канапето, след това натиснах рамото му надолу, за да седне. — Гледай сега.

Той проточи врат.

— Доста неудобен ъгъл. Единственото, което виждам, са много листа и част от нашата къща.

— Коя част по-точно?

— Покривът… и прозорецът на нашата бърлога.

Поколебах се, очаквайки да разбера дали това му говори нещо. Когато се обърна към мен, обясних.