Черни води

— Може ли да определиш точната локация на снимките? — попита Саймън.

Кейлъб натисна още няколко клавиша.

— Няма координати. Изглежда, са се усетили и са премахнали опцията за навигация на новия фотоапарат.

Той отново бавно прегледа снимките. Докато се вглеждах за някаква позната следа, Пейдж сложи ръка върху ръката на Кейлъб и спря курсора.

— Това момиче го има на всички снимки с хора. — Тя посочи.

— Откъде може да си сигурна — попита Кейлъб. — Тук даже лицето й не се вижда.

— Зелена чантичка и розови обувки — отговори Пейдж. — Трудно е да пропуснеш такова нещо.

Тя имаше право. Момичето, което беше заснето как си купува мелба, готви се за удар при деветата дупка, връща книга на денонощното гише и какво ли още не, го имаше на всяка снимка с хора.

— Защо пък точно тя? — попита Саймън. — Коя е?

Докато Кейлъб увеличаваше максимално снимката, компютърът изписка.

— Май безжичният интернет най-после се задейства. — Той минимализира снимката и се прехвърли на пощенската си кутия, която още беше отворена. — Имам нов мейл и още една снимка.

На нея също имаше човек — само един. И то не беше момичето със зелената чантичка и розовите обувки.

Това беше Карла. Покрита със синини и в безсъзнание, превита на две и с вързани китки. Очите й с полуспуснати клепки сякаш молеха за нещо и бяха насочени право към обектива.

Отвън се хлопна вратата на автомобил. Саймън и Кейлъб едновременно скочиха от дивана и се втурнаха към прозореца на преддверието.

— Черното ауди — каза Саймън. — Вашата брокерка.

Станах с разтуптяно сърце, почувствала внезапно облекчение, че имам извинение да откъсна очи от екрана на компютъра.

— Очакваше ли я? — попита той.

— Не, но това нищо не означава. Сигурно идва да остави нещо за следващия оглед на къщата. — Целунах го по бузата, преди да отворя вратата. — Всичко ще бъде наред, но ти може да наблюдаваш от тук.

— Благодаря, ще се възползвам.

Хечбекът на аудито беше вдигнат, но чак когато приближих, забелязах, че вътре е не Ан, а Колин.

— Ванеса, здрасти. — Той се ухили. — Не знаех, че си тук.

— Ами — обърнах се и махнах на Саймън, — с приятелите ми си устроихме прощална вечеря. Нали разбираш — спомени, отминали случки, такива работи. Не казахме на нашите, защото сигурно щяха да се възпротивят.

— Напълно те разбирам. Аз също дума няма да кажа. — Той ми подаде дълга теракотена кашпа, пълна с цветя. — Майка ме помоли да я оставя на минаване. Според нея щяла да придаде уют.

— Сигурно е така. Остави я, където решиш.

За съжаление, той реши да я остави на най-горното стъпало, където в момента стоеше Саймън. След като се представи на Саймън, който предпазливо разтърси ръката му, Колин надникна в дневната.

— Това да не е… — Гласът на Колин секна и той погледна първо Саймън, после и мен. — Извинете, може ли само да хвърля един поглед?

— Не знам дали е…

— Естествено — прекъснах Саймън. Разбирах тревогата му, но Колин беше съвсем безобиден. Освен това се стараех да му угодя, за да не се изкуши да издаде мястото на нашите среднощни срещи. Или да се разприказва за случилото се между нас преди седмица на плажа.

— Всичко е наред — казах, когато Колин влезе в къщата, а аз го последвах, минавайки покрай Саймън. — Той само ще надникне и си тръгва.

— Това да не е новият „Макбук Про“? Той е, нали?

Двамата със Саймън влязохме в дневната точно когато Кейлъб затвори лаптопа и измери с поглед Колин.

— Извинете. — Колин отстъпи от масичката за кафе. — Не исках да ви се натрапвам, но още не съм го виждал лично.

— Всичко е наред — казах още преди някой да е изтърсил нещо, за което после ще съжалява. — Има ли още нещо, което можем да направим за теб или за майка ти, Колин?

Той поклати глава и пак се извини. Изпратих го до външната врата, оставих Саймън да го наблюдава как потегля с колата и се отправих към банята.

Избягвах да се поглеждам в огледалото, докато пълнех мивката с вода и изсипвах в нея пакета сол, който бях скрила за всеки случай между две хавлии в шкафа с кърпите по-рано същата вечер. После обаче любопитството ми да видя последиците от този изпълнен със стресови ситуации ден — положителни и отрицателни — надделя и аз крадешком се огледах.

Красавица.

Това беше първото, което ми дойде наум, а се славех сред близките си като най-неувереното момиче. Въпреки това не можах да се въздържа. За разлика от видяното в тоалетната на ресторанта само преди няколко часа, сега кожата ми беше мека и гладка, без нито една бръчица или недостатък. Косата лъщеше, спускайки се на вълни по раменете. Устните ми бяха розови и сочни.

Очите бяха огромни и сияйни.

И по-сребристи от когато и да било.

Глава 16