Черни води

— Ти обичаш да работиш там. На бюрото пред прозореца. Знам го, защото прекарах много летни нощи, четейки точно на това място. Когато идвах, ти беше там — с наведена над някакви изчисления, измервания и анализи глава. И продължаваше да седиш на същото място, когато вдигах глава след стотина страници.

— Значи светлината тук трябва да е била много силна.

— Всъщност не е най-добрата в къщата. — Когато пак се обърна да ме погледне, добавих: — Не че съм те шпионирала или друго нещо. Просто ми беше приятно да знам, че си там. Вдъхваше ми сигурност.

Той сякаш беше изцяло погълнат от гледката. Докато секундите течаха, се зачудих дали постъпих добре, че пак го върнах към миналото. Това определено не беше най-добрият начин да го убедя, че вече не съм същата, но все пак можеше да подейства — предишната Ванеса не би събрала кураж да го доведе тук и да сподели тайната си.

Преди наистина да се разтревожа, той се обърна към мен и каза:

— Не бих имал нищо против, дори да ме беше шпионирала.

После пъхна пръст в една от гайките на джинсите ми и ме придърпа в скута си. Сгуших се в него и свих крака към гърдите. Той ме прегърна с две ръце и силно ме притисна към себе си. Окуражена, че всичко досега върви добре, затворих очи и продължих:

— Искам да бъда с теб, Саймън — прошепнах. — Не знам дали е редно да го казвам… Не знам дали изобщо искаш да го чуеш… но наистина е така.

Почувствах как сърцето му започна да бие по-силно, по-бързо.

— Първата ми мисъл, след като се събудя сутрин, е за теб. Ще ми се да ти се обадя и да чуя гласа ти. Когато ми се случи нещо хубаво, първо с теб искам да го споделя. Когато нощем не мога да заспя, само мисълта, че ще те видя на следващия ден, ми помага да се унеса. — Отворих очи и потърсих неговите. — Но най-силно от всичко искам да те направя щастлив — не разтревожен, загрижен или закрилящ. Щастлив. Всеки ден, поне докато ми позволяваш да го правя. Ако ми позволиш да го направя.

Преди година това също нямаше как да го кажа, макар и тогава, и сега то да беше самата истина.

— Какво би станало, ако най-дългият срок, който мога да ти отпусна, е месец? — тихо попита той.

Сърцето ми се сви. Дали не се връщаше по-рано в колежа? Или пък като Шарлът е преценил, че колкото по-рано прекратим връзката си, толкова по-добре?

Всъщност имаше ли някакво значение?

— Ще го приема — казах.

Той ме прегърна още по-силно и вдигна глава, така че устните му се изравниха с моите.

— Ами цяло лято?

— Още по-добре.

Устните му приближиха моите.

— А завинаги?

Някакво огнено кълбо сякаш се пръсна в стомаха ми и разля жарава по цялото тяло.

Така да бъде.

След това целувките ни имаха нов, различен вкус, по-различен дори от онези на покрития мост. Едновременно бяха нежни и нетърпеливи, пърхащи и настоятелни, благи и страстни. И нямаше да им се наситим чак докато първите слънчеви лъчи не стоплят гърбовете ни на следващото утро, ако някъде под нас внезапно не се беше хлопнала врата.

— Саймън! — провикна се Кейлъб.

— Ванеса! — крещеше Пейдж.

Прегръдката ни се разкъса и двамата скочихме едновременно. Саймън хвана ръката ми и я стискаше здраво през цялото време, след като изхвръкнахме тичешком от стаята и препускахме по стълбите надолу.

— Какво има? — извика той още преди да сме прескочили последното стъпало.

Пейдж разчистваше картонените кутии с китайска храна от масичката за кафе, за да може Кейлъб да разположи отворения си лаптоп отгоре. Двамата приседнаха на ръба на дивана и се впериха в екрана.

— Получихме отговори на обявата в „Хералд“ — каза Кейлъб.

— Да не си публикувал личния си имейл? — попитах, докато двамата със Саймън заобикаляхме масичката, за да седнем.

— Създадох нов адрес единствено с тази цел.

— Изгубенфотоапаратвуинтърхарбър в gmail.com — прочете на екрана Пейдж. — Умно.

— Благодаря. — Пръстите на Кейлъб затанцуваха по клавиатурата. — Не бях сигурен дали нашият безжичен интернет има обхват и тук, затова свалих всички отговори, без да ги чета.

Чакахме мълчаливо, докато той наблюдаваше зареждането на файловете.

— Всички са от различни податели — каза Пейдж.

— Които обаче изглеждат подправени също като твоя — обади се Саймън, надвесвайки се още по-близо към екрана. — Просто поредица от случайни цифри и букви, изпратени от един и същи сървър.

— И към всички има прикачени файлове — вметнах, забелязвайки иконките. — За какво им е това? Да не би да изпращат същите снимки, за да докажат, че апаратът е техен?

— Ако е така, щеше да им стигне само един имейл адрес — отбеляза Пейдж.

Въпросите ни получиха отговор в мига, в който бяха зададени. Прикачените файлове бяха снимки — всеки имейл се състоеше от една снимка и една бележка. Снимките обаче не бяха тези, които вече познавахме. Сред тях имаше няколко пейзажа, близък план на още няколко скали и парчета тревна площ, а също и изгледи от града — сладкарницата на Еди, игрището за миниголф, библиотеката. На последните имаше и хора, но те едва ли си даваха сметка, че някой ги снима. Обективът не беше фокусирал по-специално никой от тях.

— Това е всичко — каза Кейлъб, след като и последният мейл беше отворен.