Черни води

— Радвам се. Но не това се канех да питам. — Естествено, състоянието й ме вълнуваше, но не исках да ставам настоятелна.

— А, така ли. — Тя изглеждаше едновременно изненадана и облекчена. — Какво тогава?

Радвах се, че безоблачното синьо небе прави носенето на слънчеви очила наложително, затова не ме видя как крадешком поглеждам към вестника в другия край на масата. — Чувала ли си нещо… странно напоследък?

Тя тъкмо се канеше да отхапе още едно парче от сандвича, но се отказа.

— Какво искаш да кажеш с това „странно“?

— Знам ли… гласове. Пеене.

Тя остави сандвича на масата и разбрах, че е схванала за какво питам.

— Защо? Ами ти чувала ли си?

— Не… но аз и не знам още как да слушам.

Тя се огледа, за да се увери, че сме достатъчно далече от другите хора на пристана, после се наклони към мен.

— Ами ти как се чувстваш? Боляла ли те е главата напоследък?

Скоро не бях имала главоболие, но това служеше за добър преход към следващия ми въпрос. В мен се натрупаха толкова много въпроси напоследък, че не знаех как да ги задам всичките, без да притесня Шарлът. Или себе си. Предположих, че тя нямаше да се изненада толкова от първия ми въпрос, ако наистина е доловила нещо, и реших да премина към втория.

— Имала съм и по-добри дни — признах си, но когато чертите на лицето й се изопнаха, побързах да добавя: — С главата ми всичко е наред. Изобщо не ме боли. Но с останалата част от тялото ми положението е съвсем различно.

Тя стисна устни, сякаш кожата около тях внезапно се размекна.

— Продължавай.

Страхувайки се да не я стресна, отхапах голямо парче от сандвича, преди да продължа. Щом си позволявах да ям, преди да кажа нещо, значи то нямаше да е чак толкова сериозно.

— Напоследък с мен стават доста неочаквани неща — казах най-накрая. — В един момент преливам от сили и енергия, а в следващия съм на ръба на припадъка. — Не й трябваше да знае, че преди няколко седмици наистина припаднах зад къщата край езерото. — В училище успявах доста добре да се справям с това положение. Известно ми е, че ми трябва презареждане след определен период от време или при особено стресови ситуации. Зная и как да го правя — като пия, къпя се или плувам в солена вода. Но сега нещо се промени. Сега този метод понякога действа, понякога — не. И ако подейства, ефектът му бързо отминава. Казано накратко, много скоро пак се чувствам отпаднала и жадна. Помня какво каза — че като ненофара имам много по-големи потребности, но понякога сякаш нищо не помага.

— Ставаш все по-силна — отвърна Шарлът с равен тон. — Дори когато се чувстваш немощна, тялото ти продължава да се учи, да се развива, да расте. Това, което става с теб, се случва много по-рано, отколкото беше при мен, и доста по-скоро, отколкото се надявах да настъпи при теб. Но въпреки това не е неочаквано.

Не виждах очите й зад слънчевите очила, но в изражението й не личеше никаква изненада. Дори устните й бяха отпуснати с извити надолу ъгълчета.

— Паркър Кинг.

Името ми подейства като шамар през лицето. Дръпнах се назад и посегнах към бутилката с вода.

— Какво стана с него? — продължи Шарлът.

— Нищо — изстрелях в отговор. — След като двамата със Саймън скъсахме, му казах, че не можем да бъдем нито приятели, нито друго нещо. На дипломирането да сме разменили, има-няма, десетина думи.

— И какво си казахте тогава?

Някъде ниско в корема ми се надигна инстинктивно желание да се отбранявам, но се опитах да го потисна. Шарлът изглеждаше любопитна, не ме съдеше.

— Дойде след церемонията да ме поздрави… и да се сбогува. — Избягвах да я поглеждам, докато поднасях сандвича към устата си. — Каза, че все пак ще постъпи в „Принстън“, както настояваше баща му.

— Как се чувстваше?

— Ужасно. Не искаше да ходи в „Принстън“. Искаше да си вземе лодка — малка, не като семейната яхта — и да плава с нея по крайбрежието. — Свих вежди. — По едно време ме канеше и аз да тръгна с него.

Известно време седяхме мълчаливо. Единственият звук, който се носеше над брега, бяха старите песни откъм „Морска закуска“ и смеховете на малка групичка, която играеше с фризби.

— Обичаше ли го?

— Не, ни най-малко.

— Ако наистина е така, сега нямаше да се вълнуваш.

— Ние бяхме приятели. Не за дълго, но все пак бяхме приятели. Щях да изпитвам същото и към някоя моя приятелка, за която знам, че прави нещо против волята си само защото родителите й настояват.

— Дори тази приятелка да беше застанала между теб и човека, когото обичаш най-много на света?