Черни води

Блъснах чинията настрана и пресуших бутилката с вода. Не само думите на Шарлът ме притесниха. Разстрои ме и споменът от деня на дипломирането, когато Паркър свито ми се усмихна и ме прегърна, а аз едва се удържах да не го притисна силно до себе си и да му попреча да си тръгне. Припомних си месеците преди този ден, през които не си говорехме по мое настояване, а само си разменяхме бегли погледи по коридорите в училище. Спомних си времето, прекарано с него миналата есен — как тялото ми се стремеше към неговото, а после и сърцето ми го последва. Ако напоследък се сещах за него — това често се случваше, въпреки усилието да го забравя, — то беше единствено да си напомня, че Саймън заслужава да му се отдам изцяло, а и много повече.

— Не искам да те разстройвам, Ванеса — продължи Шарлът. — Знам, че обичаш Саймън повече от всичко и от всички. Но се опитай да помислиш върху това как се чувстваш, когато си с него, и да го сравниш с усещането, когато си била с Паркър. Имам предвид физически. Не е нужно да ми отговаряш, разбира се, но намираш ли разлика?

Нямаше нужда дълго да размишлявам върху това. Не беше нужно и да правя сравнение. Отдавна вече знаех.

Имаше огромна разлика. Да съм със Саймън беше прекрасно и вълнуващо, това бе всичко, което исках.

Да съм с Паркър беше прекрасно и вълнуващо и… всичко, от което имах нужда

. С него само се целувахме на няколко пъти, но тези инциденти, които не успях да избегна, въпреки съпротивата на сърцето си, така ме заредиха, че след това дни наред се чувствах способна да литна.

— И сама знаеш какъв е отговорът.

Вдигнах поглед от чинията.

— Аз все още не подслушвам мислите ти — отвърна Шарлът, — за което също трябва да поговорим, но ще се върнем по-късно на тази тема. Ти обаче си умно момиче. Може и да не ти се иска да го повярваш, но… ме наведе на тази мисъл само с това, което ми разказа.

— Но защо с Пейдж всичко е наред — попитах, надявайки се все пак да има някакво друго обяснение. — Тя казва, че няма разлика между това как се чувства сега и състоянието й в Бостън.

— Както ти обясних и по-рано, продължителността на ефекта от солената вода с времето започва да се съкращава. Тя все така ще ти е необходима, но вече няма да е достатъчна, за да те поддържа във форма. Преобразяването на Пейдж настъпи месеци след твоето, ето защо тялото й все още се адаптира. — Шарлът зарея поглед към пристанището. — Освен това не е нещо необичайно да реагирате по различен начин на едни и същи източници на енергия. Все пак Пейдж не е ненофара. В сравнение с нея ти винаги ще се нуждаеш от повече.

Преди да успея да отговоря, фризбито падна на масата между нас.

— Съжалявам! — Към нас тичаше младеж с плажни бермуди и памучен пуловер. На външен вид беше към края на двайсетте. — Направо ми се изплъзна от ръката.

— Само гледай — прошепна Шарлът. Или поне на мен ми се стори, че я чух да го казва. Думите прозвучаха и заглъхнаха само за миг.

— Здравейте. — Той забави крачка, сочейки храната ни. — Дано не съм ви провалил обяда.

— Съвсем не. — Шарлът взе фризбито, свали тъмните си очила и се усмихна. — Прекрасен ден да поиграе човек.

— Да, аз и приятелите ми…

Той млъкна и погледът му остана прикован в Шарлът.

Все още стискайки фризбито с една ръка, тя притисна дланта на другата към гърдите му. Разнесе се висок звук; откъснах очи от тях и се обърнах назад, предполагайки, че в „Морска закуска“ имат някакъв технически проблем с външните тонколони на стереоуредбата, но музиката се чуваше нормално. Равномерният звук утихваше, когато се извръщах назад, и се усилваше, щом погледнех напред.

Шарлът. Устните й не помръдваха… но въпреки това звукът излизаше от нея. Това продължи най-много пет секунди, като звукът постепенно ставаше все по-плътен и по-силен, а на финала взе да вибрира, но беше напълно достатъчно пръстите й да се налеят със сила, кожата й да се изглади и косата й от чисто бяла да потъмнее до сива.

После всичко свърши. Тя свали ръка от гърдите му и подаде фризбито.

— Благодаря. — Той примигна и пое пластмасовия диск.

Шарлът си сложи слънчевите очила и отново се зае със сандвича. Младежът постоя още секунда-две, преди да отстъпи назад. Отново се разнесе звук, този път толкова тих и краткотраен, та ми се стори, че само ми се е причуло, после момчето поклати глава, обърна се и се затича обратно към приятелите си. Не погледна назад нито като стигна при тях, нито по-късно, когато играта продължи.

— Какво беше това? — попитах.

Шарлът, която, изглежда, най-накрая се почувства достатъчно силна, за да си върне апетита, ядеше лакомо.

— Той дори не ме погледна — продължих. — Сякаш изобщо ме нямаше тук. Такова нещо — приеми го като комплимент — не се е случвало от много време. — Посегнах да хвана ръката й. — Виж кожата си само! Толкова е гладка, сякаш си плувала цял месец. — Погледнах крадешком през рамо. — А той изобщо не си дава сметка какво стана. Сякаш нищо не се е случило.

— За него наистина е така. — Тя омете сандвича.