Черни води

— Твоят годеник ли беше?

Бившият годеник. — Тя удари с юмрук в пясъка. — Такава съм идиотка. Защо съм такава идиотка?!

Сетих се, че Шарлът е още тук, затова се обърнах и помахах да я успокоя. После дадох знак и на останалите зяпачи, че всичко е наред.

— Отначало… Уил каза, че иска да поговорим. Много било важно, затова трябвало да се срещнем лично. Шофирал е седем часа, за да дойде! Седем. часа! Преди това му трябваха най-много четиридесет минути, за да ме види. И то когато се изви снежна буря, а той не искаше да бъде затрупан у тях без айпода си, който забрави у нас. — Тя отново удари с юмрук в пясъка, но вече по-слабо и се чу само едно меко туп. — А аз глупачката си въобразявах, че иска да ме прибере.

— Не си глупачка — прекъснах я, после замълчах. — Но той не за това е дошъл, така ли?

— Изобщо не беше заради това. — Тя притисна колене към гърдите си и опря чело в тях. — Искаше си пръстена обратно.

— Годежният пръстен ли? Защо?

— Знам ли — сигурно да го даде на новото си гадже. Или да го продаде и да купи друг за новото си гадже. Откъде да знам. И на кого му пука?! — Тя въздъхна. — Всъщност на мен ми пука. Защото…

— Защото си човешко същество — завърших вместо нея. — Всеки друг на твое място би реагирал по същия начин.

Тя изви глава и ме погледна.

— Мислиш ли? Значи всеки друг щеше да крещи с всичка сила, унизявайки се пред хората, като разиграва епична драма от такъв мащаб?

— Ти на това епично ли му викаш? — попитах весело. — Ама, моля ти се! Това тук е туристическо градче. На кея са се разигравали къде-къде по-страшни неща особено когато някакви хора цял ден са се пържили на слънце, а после са гуляли цяла нощ.

Ъгълчето на устата й леко се повдигна, после пак се отпусна.

— Въпреки това ти се втурна насам.

Кимнах.

— Вярно, така е. След случилото се с Карла и онова в ресторанта… Изглежда, нервите ми са на ръба. Но това е мой проблем, не твой.

— Е, все пак съм ти благодарна. — Тя подсмръкна и избърса очите си. — Пейдж казва, че си страхотна приятелка. Явно е така.

Исках да се уверя, че вече наистина е добре, затова се разположих до нея на пясъка и двете потънахме в утешително мълчание. Сетих се за подозренията си към нея, за това колко ревнива бях към приятелството й с Пейдж и се почувствах зле. Тя преживяваше труден период. Как тогава да не се вкопчи като удавник за сламка в първия срещнат? И защо да не иска да се потопи в един съвсем различен свят, който да й помогне да забрави проблемите си? Аз най-добре знаех колко примамливо е това.

След малко тя изправи рамене и отупа длани в бедрата си.

— Край. Повече нито секунда няма да пропилея в мисли за него. Мъжете не заслужават такова усилие, нито неизбежното ни страдание. — Тя скочи на крака и ми протегна ръка, за да се изправя. — С изключение на твоя може би. Ти как мислиш — той заслужава ли?

Взех ръката й, за да се надигна, и тутакси паднах обратно. Краката ми бяха омекнали — дали от притеснението за Натали, дали от физическото усилие да тичам дотук, или просто от естествените процеси в тялото ми.

Сякаш по поръчка, фризбито се приземи на пясъка до мен. Едно от момчетата се откъсна от групата на двайсетина крачки надолу по плажа и затича към мен. Вдигнах бавно очи, приковавайки поглед в гърдите му.

— Да — отвърнах. — Напълно.

Глава 17

— Доста е тъмно тук — каза Саймън.

— Нали е киносалон — напомних му.

Седяхме на последния ред. Докато въртяха рекламите преди филма, той оглеждаше редовете пред нас.

— Май това не беше най-добрата идея.

— Идеята е страхотна. От години не сме ходили заедно на кино.

— Така е, но… не беше ли по-лесно да си вземем DVD и да го изгледаме при някой от нас?

— И да се откажем от големия екран? От атмосферата? От пуканките. — Тръснах глава и разклатих мазната картонена кутия. — За нищо на света.

Той се облегна назад и ме погледна. Усмихна ми се, но в погледа му личеше тревога. И на него, както и на мен, му се искаше да е тук на нормална среща с гадже, но не спираше да се притеснява кой още може да е в салона.

— Няма страшно — казах тихичко. — Мина толкова време без тревожни новини на първа страница, имейли и отскачане до Спешното отделение за шевове.

Погледът му се спря на порязаната ми ръка, която той леко придържеше в своята. Раната зарастваше добре и никой не би забелязал превръзката, ако не се вгледа по-внимателно в дланта ми, но на Саймън не му трябваше подсещане за нападението в мазето, защото постоянно мислеше за него.

— Не си мяркал оранжевия пикап на яхтеното пристанище, нали? — попитах.

Палецът му погали ръката ми отгоре.

— Не съм.

— Огледай се само — тук са поне петнайсет души. Кой би се опитал да направи нещо при толкова много свидетели?

Рекламите свършиха и започнаха анонсите за нови филми. Саймън се надвеси през подлакътника на седалката и сведе лице към моето. Целунахме се точно когато мъждивите лампи на тавана угаснаха.

— Видя ли това? — прошепна той, дръпвайки се назад.

Видях го. Бял проблясък, който за кратко освети салона и угасна.