Черни води

Сетих се за собственото си отражение в огледалото на къщата край езерото предишния ден. Затова ли изглеждах толкова красива? Защото по-рано бях извикала в мазето — или поне опитах, но звукът се получи съвсем различен — с ръце около тялото на непознатия? А неговата реакция ме е заредила с енергия, която премахна неестественото ми физическо състаряване.

— Той изобщо дава ли си сметка, че е идвал тук? — попитах, отърсвайки се от спомена.

— Да, но помни единствено как е взел фризбито от масата. От краткия ни разговор не е останала и следа.

— Но как е възможно?! Нали ти го докосна и това продължи няколко секунди.

Шарлът опря ръце на масата, надигна се леко, после прехвърли първо единия, после другия си крак през пейката. Тялото й все още беше крехко, но се държеше стабилно. Когато се наведе към мен, коленете ни се докоснаха под масата.

— Ванеса, сегашното ти състояние — променливото ниво на енергията, внезапната жажда, парализиращата умора — ще продължава и занапред. Даже ще се влошава. Единственият начин да разредиш симптомите за по-дълго, е като привличаш вниманието — емоционално и физически — на представители на противоположния пол. За предпочитане да е някой, който има чувства към друго момиче и за чието внимание ще ти се наложи да се потрудиш. Нали такъв беше случаят с Паркър?

— Да, но аз не мога да…

— Причиниш отново това на Саймън ли? Знам. Ето защо ти демонстрирах по-краткия път.

— По-краткият път… към какво?

— Към сърцето на твоята цел. Получава се, като използваш физически контакт и вътрешния си глас. Това няма да доведе до дълготраен резултат, като например установяването на интимни отношения, но е милион пъти по-ефективно от бутилката солена вода, която току-що погълна. Ако се върши правилно и достатъчно начесто, ще можеш да изкарваш по цял ден, без да ти се налага да предприемаш други мерки.

Опитвах се да вникна в смисъла на нейното обяснение и на онова, което преди малко видях.

— Но това не е ли много по-трудно — да си набележа някакъв непознат мъж и да направя това, което сега ти направи? Особено пък пред хора на обществено място. Или трябва да чакам брегът да опустее?

— Не казвам, че е лесно — призна Шарлът. — Нито едно от тези неща не е лесно. От теб зависи да решиш коя битка си струва съответните последствия.

— Значи, това ми остава — да забърша някого, за когото изобщо не ми пука, и завинаги да загубя Саймън. Или пък да хипнотизирам различни мъже за кратко време с надеждата, че никой няма да се усети. Само това ли е изборът?

Тя сведе глава. Надявах се в този момент да си напряга мисълта, или да се вслушва в съвета на някоя по-стара и по-опитна сирена, която би могла да предложи по-приемлива алтернатива — по възможност без участието на случайно набелязани мъже.

Върху каквото и да размишляваше обаче, то внезапно беше прекъснато. Вик разцепи въздуха, заглуши старите мелодии и накара и двете с Шарлът да подскочим. Рязко се извърнах на пейката и огледах крайбрежието. Освен нас и играещите на фризби на кея имаше още десетина души, а на плажа бяха дори по-малко. Не ми отне много време да установя откъде идва писъкът.

Носеше се откъм двойка, застанала близо до бронзовата статуя на рибар — същата, за която Пейдж каза, че туристите се чувствали длъжни да я увековечат с дигиталните си фотоапарати и мобилни телефони. Момичето продължаваше да пищи, макар и не толкова високо, блъскайки момчето. Той посегна към нея, прегърна я и я притисна към себе си. Тя пак изкрещя, извивайки се в ръцете му.

Толкова се напрягах да разбера какво точно вика, че отначало не обърнах внимание с какво е облечена. Когато разпознах панталонките с цвят каки, черната тениска и черната престилка, скочих от мястото си и се втурнах към тях.

— Ванеса! — извика Шарлът подире ми.

— Ей сега се връщам! — викнах през рамо, измъквайки телефона от джоба на шортите. Отворих капачето, без да спирам да тичам, и опрях пръст на цифрата 9. Полицейският участък беше толкова близо до кея, че някой можеше да види боричкането, без дори да става от бюрото. Въпреки това не исках да оставям всичко на случайността.

Не се наложи да звъня на 9115. Щом наближих, спречкването утихна и момчето се втурна към синьо комби с върмонтска регистрация. Момичето със залитане се отправи към плажа и се свлече на пясъка, прикривайки лицето и шията си с ръце.

— Добре ли си?

Натали ахна и вдигна очи.

— Ванеса!

Коленичих до нея.

— Какво стана? Кой беше този?

Тя погледна покрай мен към пръснатите по кея и на брега хора.

— О, не — простена, скривайки лице. — Толкова ме е срам!

— Това ти е най-малката грижа… — Млъкнах, щом забелязах тънката розова линия около врата й. Следата постепенно добиваше морав цвят и на места дори вече посиняваше.

— Аз съм виновна. — Натали протегна към мен скъсаната сребърна верижка. — Ръцете ми така трепереха, че не успях да я откопчая, затова я дръпнах с все сила. Само ако можех сега да съм Сандра Бълок и това да е някакъв филм, а не собственият ми живот, тогава всичко щеше да се уреди, без някой да пострада.

Подозренията ми се разсеяха и аз приседнах край нея.