Черни води

— Ето там. — Кимнах към групичка дечурлига няколко реда по-напред. Смееха се, кривяха лица едно срещу и се снимаха с мобилните си телефони. — Прекалено малки са — побързах да добавя, преди да се е разтревожил, че са същите, които видях зад къщата край езерото преди няколко седмици.

Филмът започна след няколко минути. Киното в Уинтър Харбър имаше само два салона и пред избора между комедия и драма ние се спряхме на първото. Явно филмът беше хубав, защото Саймън се отпусна, преметна ръка през раменете ми и ме целуваше по главата между две смешни сцени.

Аз също се забавлявах — поне в началото. Но още преди да е минала и половината от филма, започна да ме обзема познатото неприятно усещане. Напъхах цяла шепа солени пуканки в устата си и изпих газираната вода на Саймън, когато моята солена вода, с която специално се бях запасила, свърши. Но и това се оказа недостатъчно.

Това е направо нелепо — помислих си. — Та аз нищо не правя. Просто седя тук.

Но явно това нямаше значение. Затова се изправих, преди да е станало прекалено късно.

— Тоалетна и освежаване — обясних тихичко, когато Саймън скочи заедно с мен. Събрах празните картонени чаши, целунах го по бузата и прескочих краката му. — Връщам се след две минутки.

Светлината във фоайето едва не ме ослепи и ми трябваха няколко секунди, докато осъзная, че е посред бял ден. Примигвайки срещу слънцето, хвърлих отпадъците в кошчето и поех право към дамската тоалетна.

Която, за нещастие, не беше свободна. Две от трите кабинки се оказаха заети. За да запълня времето, се напъхах в третата и я използвах по предназначение.

Когато излязох, край единия умивалник стоеше момиче и миеше ръцете си. Погледите ни се срещнаха в огледалната стена и за миг ми се стори, че забелязах нещо в изражението й. Дали не беше изненада? Или ме разпозна? Може би съм я посрещала в ресторанта на Бети? Каквото и да беше, то се появи и изчезна толкова бързо, че не успях да го разпозная. Усмихнах й се за всеки случай, нейните устни също се извиха за миг и тя сведе глава.

Застанах през един умивалник от нея и пуснах водата. За късмет, трябваше известно време, докато потече топла. Докато това стане и успея да измия ръцете си, момичето вече трябваше да е приключило и да е излязло, а онова в другата кабинка скоро щеше да го последва.

Или пък не. Защото момичето пред умивалника, което изглеждаше с няколко години по-голямо от мен, явно за никъде не бързаше. Изплакна и подсуши ръцете си, извади крем от чантата и започна да си маже ръцете, което — както ми се стори — продължи доста дълго. После май реши, че е прекалила с крема, защото пак си изми ръцете и повтори процедурата, този път с по-малко количество крем. Всеки път пускаше по два пъти сешоара и нищо чудно — древното приспособление духаше студен, а не топъл въздух.

След като се погрижи за ръцете си, тя се зае с освежаване на грима. Извади от чантичката си гланц за устни, спирала, руж и ги подреди върху малката метална лавица над умивалника. Всяка процедура й отне по няколко минути, което вече не беше толкова нормално, тъй като гримът й и без това изглеждаше безупречен. Накрая се зае с дългата си кестенява коса и започна да я четка, разресва и подрежда, сякаш се готвеше за професионална фотосесия.

Решена да свърша онова, за което съм дошла, направих всичко по силите си, за да оправдая собственото си бавене. Но чантичката ми не беше толкова добре оборудвана като нейната, ето защо се наложи да приложа творчество, за да остана, без да предизвиквам подозрение. Започнах да разкопчавам и закопчавам дългата кашмирена жилетка, която заех от Шарлът, изучавайки отражението си. Накрая момичето се обърна към мен.

— Изглеждате ми позната — каза. — Срещали ли сме се преди?

— Едва ли. Освен ако наскоро не сте били в „Рибената чорба на Бети“. Аз съм салонен управител там.

Тя присви зелените си очи и розовите й устни се начупиха.

— Не ям морска храна.

— От Уинтър Харбър ли сте? — попитах. — Семейството ми идва на почивка тук открай време и може да сме се засичали из града.

— Може и така да е. — Въпреки това в гласа й се усещаше съмнение.

Лицето ми пламна под изпитателния й поглед. Миг по-късно, който ми се видя цяла вечност, тя повдигна рамене и се обърна към подвижния си козметичен салон. Едва потиснах въздишката на облекчение, когато натъпка наведнъж всички разкрасителни средства обратно в чантичката си. Само още няколко минути и щях да колабирам от обезводняване.

— Сещам се! — Тя рязко се обърна с широка усмивка и блеснали очи. — Ти си онова момиче.

Замълчах стъписана.

— Кое момиче?

— Онова от миналото лято. Дето сестра му падна от една скала и се уби.

Докато тя сияеше насреща ми, страшно горда с изключителната си памет, аз сграбчих здраво умивалника, за да остана на крака.

— Странно, че си се върнала. — Тя взе якето си от плота край умивалника и се отправи към вратата. — Искам да кажа, че обикновено роднините ги е страх да се върнат на местопрестъплението… или поне по филмите е така, нали?