Черни води

В помещението внезапно се разнесе силен кънтящ звук. Тя спря с лице към вратата, а аз се наведох да вдигна мобилния й телефон, който сигурно беше изпаднал от джоба на якето й. Капачето му беше отворено и докато й го подавах, успях да мерна бегло върху екрана лъскава червена керамична плочка за под.

— Благодаря. — Тя грабна телефона и изхвръкна през вратата.

Прекалено изплашена да не загубя ценно време и енергия, докато прекосявам помещението и заключвам вратата, аз се надвесих над умивалника, пуснах водата с пълна сила и сложих запушалката. Извадих от чантичката си пакет сол и го изсипах в образувалия се миниатюрен водовъртеж.

— А човек си въобразява, че споделяме едни и същи основни ценности.

Ахнах, дръпнах се от умивалника и се обърнах. Толкова бях стъписана от коментара на брюнетката и обезпокоена от омаломощеното си тяло, че съвсем забравих за момичето в третата кабинка. Сега то — едра блондинка — стоеше край отворената врата на кабинката и пърхаше с мигли.

— Предполагам, че някои хора по рождение са лишени от това. — Тя подсмръкна и пристъпи напред.

Вдишах, издишах. Вдишах, издишах.

— От какво? — попитах, когато отново си възвърнах дар словото.

— От елементарни умения за общуване, които те предпазват да не изтърсиш нещо съвсем неподходящо и ужасно пред напълно непознат в обществена тоалетна. Или поне те карат да се извиниш, ако не си се овладял и си сгафил. — Тя си пое дълбоко въздух и си издуха носа. — А също така те възпират да вържеш тенекия на бедната жалка женица, която най-после е събрала кураж да те покани на кино, след като близо месец сте се срещали в кафенето всяка сутрин.

За кратък промеждутък от време забравих собствените си проблеми.

— Съжалявам за случилото се.

— Аз също. — Тя сви на топка хартиените кърпи за ръце и ги метна към кошчето. Не улучи и те се разпиляха по пода. — Не ми е обичай да си изпускам нервите. По-скоро бих дала на това лекенце да се разбере, но си знаех, че ще се разцивря. А това на никого нямаше да е от полза, с изключение на невъзпитаното момиче, което щеше да си умре от смях.

— Мога ли да помогна с нещо? — попитах. — Искаш ли да пазя отвън и да не пускам никого, докато не си готова да излезеш?

Тя се усмихна.

— Благодаря ти, но това би отнело доста време, а аз се крия тук вече двайсет минути. — Тя се засуети из помещението, събра пръснатите по пода хартиени кърпи и ги хвърли в кошчето. — Има обаче нещо, което можеш да направиш.

— Само кажи. — Посегнах да извадя телефона си от джоба на джинсите и да пратя съобщение на Саймън, че съм добре, но ще се забавя още няколко минути.

— Внимавай.

Ръката ми замръзна в джоба.

— Няма значение какво ти приказват или в какво ти се ще да вярваш… на мъжете не може да се вярва.

Тя ми отправи още една тъжна усмивка, грабна стиска хартиени кърпи от разпределителя на стената и излезе.

Обърнах се отново към умивалника, където не беше останала и капка. Солената вода се беше процедила през старата гума на запушалката в канала.

— Страхотно — промърморих под нос. Бързах за срещата със Саймън и успях да грабна само един пакет сол.

Пуснах пак водата, събрах шепи под струята, надвесих се над умивалника и започнах да пия. Сладката вода не можеше да възстанови силите ми като солената, но все пак беше нещо. А аз отчаяно се нуждаех от каквото и да е, за да стигна до щанда със закуски.

— Ванеса! — Саймън се втурна към мен през фоайето, стиснал мобилния си телефон в ръка. — Добре ли си?

Не бях сигурна дали ще събера сили, затова спрях и го оставих той да дойде при мен.

— Разбира се — казах.

— Няма те вече десет минути.

Това и мен ме изненада. Не бях разбрала как е минало толкова време.

— Извинявай. — Прегърнах го набързо, за да се успокои. — Имаше малко усложнение.

Той ме отдалечи на ръка разстояние от себе си.

— Какво искаш да кажеш? Какво усложнение?

— От вида момиче-със-зачервени-очи. — Посочих с глава към изхода на киното. Едрата блондинка тъкмо наближаваше летящата врата, награбила пликове с бонбони, които явно беше купила, докато още съм била в тоалетната. — Горката, вързали са й тенекия.

Саймън видимо се успокои.

— Ужасно.

— Наистина. Ето защо най-малкото, което можех да направя, беше да я изслушам. Иначе сигурно за вечни времена щеше да остане в тоалетната.

Той приближи и ме целуна по челото.

— Толкова си сладка.

— Освен това ти дължа една газирана вода, която тъкмо се канех да купя. Ще те настигна вътре.

— Всичко е наред, няма нужда да ми купуваш вода.

Забих пети в пода, когато нежно ме дръпна за здравата ръка.

— Настоявам.

— Добре тогава — отстъпи той, усмихвайки се колебливо. — Но идвам с теб.

— Не искам да пропуснеш по-голямата част от филма.

Обикновено това не би го убедило да ме остави без надзор, когато вече е разтревожен. Но откакто се опитвах да съм по-смела, той също правеше усилия да не се държи толкова закрилнически. Ето защо само стисна нежно ръката ми, преди да я пусне.

— Ще те чакам вътре — каза.