Черни води

Той приклекна, извади одеяло от раницата си и го разстла върху скалата.

— Може би е малко рано да ми благодариш. Тъй като приготвих всичко сам, накрая може да се окаже, че само доброто ми намерение си е струвало.

Настаних се насреща му върху одеялото и не свалях поглед от него, докато вадеше от хартиения плик кутията за съхранение на топла храна.

— Не си спомням да съм виждала такава още откакто ходех на детска градина — пошегувах се.

— Ами, мама ме заплаши, че няма да ме пусне вкъщи, ако те нахраня със студени палачинки. — Той ми смигна. — Винаги си й била любимка.

Очите ми се напълниха със сълзи. Добре че носех слънчеви очила и той не го забеляза.

Изядохме закуската, в която освен палачинки имаше яйца, бекон, пресни плодове и чай. Не приказвахме много и това ми дойде добре. Както се наслаждавах на всяко свиване на мускулите и на всеки удар на сърцето, докато се катерехме нагоре, така сега вкусвах с наслада всеки миг, прекаран със Саймън. Всичко беше толкова просто, така нормално. Единственото по-хубаво нещо би било този миг никога да не свършва.

Когато приключихме, събрахме останките от храната и отпадъците. Без никакви уговорки какво ще правим след това, той подложи раницата под главата си, опъна се на одеялото и протегна едната си ръка. Легнах до него и отпуснах глава върху гърдите му.

— Партито снощи добре ли мина? — попита той няколко минути по-късно.

Кимнах и се опитах гласът ми да звучи нормално.

— Имаше голяма навалица. Дано снощните гости станат редовни клиенти.

— Ами посетителите… добре ли си прекараха? Нали нямаше някакви произшествия?

Пред очите ми се появи плюшената играчка, верижката на Рейна. Не исках да крия нищо от Саймън и си бях обещала да му разкажа всичко днес… но това беше преди разговора с Шарлът.

Толкова ли зле щеше да е, ако отложа истината с още няколко минути? Накрая нямаше ли и двамата да сме доволни, че съм го направила?

Надигнах глава и приближих устни към ухото му.

— Точно в момента не ми се мисли за нищо друго и никой друг, освен за теб — прошепнах. — Става ли да говорим за снощи и всичко останало малко по-късно?

Вместо отговор устните на Саймън намериха моите. Усмихнах се, без да откъсвам уста от неговата, и бавно се повдигнах, докато накрая не се озовах отгоре му. Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба ми и се пъхнаха под блузата. Вдигнах тениската му, целувайки гърдите и корема му. Той нежно провря едното си коляно между бедрата ми и аз обвих кръста му с крака. Целувките ни ставаха все по-настоятелни и напористи. Скоро дишането ни се ускори с темпото, с което напредваха нашите устни.

— Тук сме доста на показ — тихичко каза Саймън. — Дали да не слезем обратно долу и да открием някое по-закътано местенце?

— Наоколо няма жива душа — казах, целувайки ухото и шията му. — Нямам желание да прекъсвам започнатото. Ами ти?

Той поклати глава и надигна рамене от скалата, така че и двамата седнахме. Усещах дъха му, топъл и влажен, през тънкия памук на ризата си. Исках да го почувствам върху голата си кожа, затова издърпах ризата през глава и я запратих настрани. Затворих очи и зарових пръсти в косата му, докато устните му обхождаха раменете ми, спускаха се надолу към гърдите и се задържаха около копчето на късите ми панталонки. Леко притиснах хълбоците си в неговите.

Той тъкмо откопчаваше копчето на панталонките ми, когато мобилният ми телефон зазвъня в раницата.

— Искаш ли да…? — попита той.

— Ни най-малко. — Притиснах гърди в неговите и смъкнах ризата му, докато се отпускахме обратно върху одеялото.

Звъненето престана.

Миг по-късно започна отново.

— Сигурна ли си, че…?

— Напълно.

Звъненето спря. И пак започна.

— Извинявай. — Станах, взех раницата и измъкнах телефона от нея. Освен пропуснатите обаждания, имаше още три съобщения в гласовата ми поща и седем есемеса, но аз изключих звука, без дори да погледна от кого са.

Пъхнах телефона обратно в раницата и се изтегнах до Саймън. Все още се целувахме, когато няколко минути по-късно отново иззвъня телефон.

— Искаш ли…? — попитах.

— Ни най-малко.

След две позвънявания телефонът млъкна. И почти веднага след това иззвъня още два пъти.

Усетих как ръцете на Саймън се сковаха. Устните му забавиха темпото.

— Какво? — попитах точно когато телефонът избръмча. — Какво беше това?

Той престана да ме целува и погледна през рамо към раницата си.

— Нашият сигнал.

Лежах върху одеялото, но при думите му се надигнах на лакът.

— Чий сигнал? И за какво?

Той се обърна отново към мен. Устните му, които допреди малко целуваха моите така безгрижно, се събраха в тънка линия. Свъси вежди.

— На нас двамата с Кейлъб, за спешни случаи.

Дъхът ми заседна в гърлото. Преглътнах мъчително.

— Какви по-точно спешни случаи?

Той не отговори. Усети, че вече знам отговора.

— Трябва да му се обадя — каза с извинителен тон.