Черни води

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита той, когато се отдръпнахме един от друг.

— Сещаш ли се за причина да не го искам?

Погледът му се отмести и се спря на нещо зад гърба ми. Обърнах се и се стъписах при вида на притъмнялото до сиво небе на запад. За първи път от месеци не беше яркосиньо.

— Всичко ще е наред — обърнах се пак към Колин. — Няма облаци, пък и цяло лято е превалявало само за кратко. Обзалагам се, че ще се проясни много преди бурята да е стигнала дотук.

— Щом казваш.

Той се отправи към водата. Свалих сандалите си, навих крачолите на джинсите до коленете и тръгнах след него. Костваше ми доста голямо усилие да прекарам тежката пластмасова лодка през прибоя, който постоянно я връщаше обратно към брега. Добре че двете с Пейдж изпробвахме новата си необичайна версия на игра на шише още два пъти след опита с Джейми. Все още лесно се изморявах, но се чувствах значително по-добре, в сравнение с последните няколко седмици. Другите двама участници в играта на шише — сервитьори в курортния комплекс „фар“, където двете с Пейдж хапнахме на няколко пъти — бяха не по-малко доволни от нас и все още не можеха да разберат какво им се е случило всъщност.

Щом каяците стигнаха достатъчно далече от брега, двамата с Колин скочихме в тях и започнахме да гребем. Не откъсвах очи от него, докато размахваше греблото на няколко крачки пред мен. Последвах го и когато направи завой, поемайки успоредно на брега. Изненадах се колко навътре сме стигнали. Двете коли вече едва се виждаха на върха на скалата, по която се спуснахме, а плажът приличаше на тясна бежова ивица на около половин километър от нас.

— Добре ли се справям? — провикнах се зад него и нарочно забих греблото по-дълбоко, което наруши ритъма на замаха ми. Каякът се отклони рязко надясно, после леко зави вляво и пак надясно. Когато Колин най-накрая ме настигна, бях почти с гръб към него.

— Не е зле за начинаещ.

Той ми показа как да държа греблото и аз забелязах, че сега изглежда още по-спокоен. Може би не бях първата, с която се възползва от уединението във водата. Зададох му още няколко въпроса за правилното положение на ръцете и торса и се изненадах откъде знае толкова много неща. Колкото повече говореше, толкова по-лесно му идваха думите и толкова по-уверена се чувствах аз, че стратегията ми може да проработи. За всеки случай се постарах ръцете ни да се допират колкото може по-често и нарочно седях неправилно, за да има повод от време на време да се протяга и да коригира стойката ми, докосвайки гърба и раменете. Тези кратки докосвания не само разпалиха желанието му, но заедно със случайните обливания със солената вода ме поддържаха във форма, за да продължа.

Усещах се толкова силна физически, че когато той предложи да гребем до пясъчния нанос на около двайсетина метра пред нас, веднага се съгласих.

За съжаление, бурята, която беше далече на хоризонта само преди половин час, пълзеше към нас, докато гребяхме. Вълните ставаха все по-високи. Когато наближихме пясъчната ивица, синьото доскоро небе вече се беше покрило с плътни тъмни облаци. Заваляха едри студени капки, които вятърът носеше над водата.

— Може би е време да се връщаме — извиках към него. — Нека го оставим за друг път.

Стигнал далече пред мен, Колин не отговори. Сигурно не ме беше чул. Той яздеше вълните и махаше яростно с греблото всеки път, щом видеше вода под себе си. Няколко минути по-късно сграбчи здраво единия край на греблото и заби другия като копие във водата. То се закрепи неподвижно в дъното и Колин победоносно се хвана за него. После посегна със свободната ръка и дръпна нещо като въже за сърф, което уви около греблото и слезе от каяка. Лодката се залюля на повърхността на океана, опъвайки въжето, на другия край на което беше забитото в пясъка гребло. Предположих, че в нормално време водата щеше да стига най-много до глезените на Колин, но сега се блъскаше в коленете му.

— Така няма да удържи дълго! — Събрах всички сили, за да преодолея течението и да стигна до него. — Вълните са много високи!

Той понечи да ми отговори, когато една светкавица избухна на хоризонта и разцепи небето. Три секунди по-късно — изглежда бурята не беше толкова далече, колкото ни се струваше — се разнесе тътен, който разлюля земята. Почувствах труса, въпреки че бях далече от океанското дъно. Потопът настана малко след това. Той изми солта от кожата ми и накара тъмнозеления океан да кипне, сякаш някъде под него гореше силен огън.

— Съжалявам!

— Какво? — извиках. Когато наближих забитото в пясъка гребло, посегнах да се хвана за него, но не успях. Вълните взеха да ме отнасят все по-надалече. Размахах своето гребло нагоре и надолу, нагоре и надолу, борейки се течението да не ме завлече съвсем навътре.

— Не исках така да стане!

Главата ми рязко се извърна към Колин. През грохота на вълните и воя на вятъра беше трудно да чуя нещо… но дали той наистина казваше това, което ми се стори, че долових? Нима правеше самопризнание точно тук, насред океана и в разгара на бурята?

— Представа нямах какво се случва!