Черни води

Камбанката над вратата иззвъня при влизането на нов посетител. Извърнах рязко глава натам и сграбчих празната си чаша от кафе, сякаш това решаваше всичко. Когато посетителят се оказа възрастна жена, върнах обратно чашата на масата, но за всеки случай продължих да я държа.

— Гривната й — казах тихо.

— И какво за нея?

— Това всъщност е огърлица. Нали виждаш как я е увила около китката си няколко пъти?

— Да — отвърна той. — Ами какви са тези неща, които висят от верижката?

— Талисмани. Два зодиакални камъка и два инициала.

— Единият е 3 — каза той, присвивайки очи. — Другият обаче е наполовина скрит от ръката.

Наистина беше така. Но на мен не ми трябваше да видя цялата буква, за да разбера коя е.

— Това е П. — Замълчах, защото още не можех да повярвам онова, което се канех да кажа. — П като Пейдж.

Саймън веднага направи връзката.

— Защо носи огърлицата на Рейна като гривна?

Защото няма как да се откажеш от онова, което е твоя майка — което е било твоя майка. Защото цял живот оставаш свързан с нея, независимо колко ужасни дела е извършила. Защото понякога не е зле да се преструваш, че всичко е наред и твоето семейство е като всички останали.

— Представа нямам — казах гласно. — Но пък има по-важни неща от това, за които да се тревожим.

— Съвсем сигурна ли си, че това е тя? Дали да не почакаме за още снимки, преди да…

Телефонът му завибрира. Лицето и на следващата снимка не се виждаше, затова пък момичето, което слизаше от комбито на паркинга на „Рибената чорба на Бети“, определено беше най-добрата ми приятелка.

Саймън затвори телефона и снижи глас.

— Отиваме в полицията. Нищо, че нямаме неопровержими доказателства. Достатъчно е да насочим вниманието им към Колин. Те ще могат да опазят Пейдж.

Не можех да възразя срещу това. Трябваше обаче да сме готови за неудобни въпроси относно нашите разкрития, за да можем да реагираме навреме.

Двамата станахме, отнесохме мръсните съдове и прибори на бара и изхвръкнахме през вратата. Полицейският участък се намираше само на няколко преки, но ние тръгнахме към субаруто, което беше паркирано по-близо от моя джип. Заковах се на място, щом видях колко сочи часовникът на таблото.

— Не мога да дойда с теб — казах, притискайки ръка към челото си. — След три минути трябва да съм се прибрала — обещах на нашите да съм вкъщи за брънча.

— За брънча, значи? — Саймън ме погледна. — Наистина?

— Само при това условие ми позволиха да изляза тази сутрин, за да се видя с теб. И без това ме заплашиха, че ще напуснем завинаги Уинтър Харбър и им трябва съвсем мъничко, за да превърнат заплахата в действие. По същата причина не мога да им кажа какво става.

Той се наведе към мен и ме целуна по бузата.

— Добре тогава. Върви. Ще накарам Кейлъб да дойде с лаптопа и тримата ще се видим, като приключиш.

Взехме си довиждане и аз слязох от колата. Той изчака, докато се кача в джипа си и потегля, после направи обратен завой и подкара в противоположната посока.

Щом го изгубих от поглед, спрях колата и се обадих на Пейдж. Никак не ми се искаше да я плаша, но тя трябваше да знае, че е следващата мишена. Може пък страхът да я накара да се заключи у тях през целия ден — когато според събитията от миналото лято се очакваше следващото нападение — и да остане там, докато всичко отмине без произшествия. След три позвънявания се включи гласовата поща и аз й изпратих текстово съобщение.

„П., трябва да говорим. Спешно. Обади се колкото може по-бързо. — В.“

Щом съобщението замина, запалих джипа и натиснах газта. Не бях стигнала много далече, когато се наложи да ударя спирачки заради черно спортно комби. Шофьорът му очевидно не бързаше заникъде и тъкмо обмислях дали да го изпреваря, въпреки двойната непрекъсната линия на пътя, когато колата спря рязко да пропусне пресичащ улицата пешеходец. Скочих върху спирачката, за да не се блъсна в него. В същия момент забелязах кръглия стикер на задното стъкло. На него имаше емблема на колеж, също като стикера на „Дартмут“, който мама гордо залепи на нейното комби в деня, когато разбрахме, че съм приета.

Тази емблема обаче беше на „Помона“. Малък колеж в Калифорния.

Едва дишах, докато погледът ми се спускаше към емблемата на „Ауди“ под задното стъкло. На покрива на колата имаше привързани два каяка. На отворения прозореца на шофьора беше опряна гола загоряла ръка.

Колин беше точно пред мен. Обикаляше градчето, сякаш това е най-обикновен неделен ден. Сякаш след няколко часа нямаше да вземе четвъртата си жертва.