Черни води

Без да откъсвам очи от колата, грабнах телефона от поставката за чаши и набрах номера на Саймън. Директно се включи гласовата поща — може би точно в момента говореше с Кейлъб. Оставих кратко съобщение, после се обадих на нашите и обясних, че съм загубила представа за времето, извиних се и обещах да се прибера колкото може по-бързо.

След това хванах здраво волана и се залепих за задницата на аудито.

То прекоси града и сви по междуградския път, който вървеше успоредно на брега. Колкото повече време минаваше, толкова по-силен ставаше вътрешният ми глас, който ме предупреждаваше да се върна обратно. Въпреки това продължих преследването, макар и на безопасно разстояние. Нито се замислях какво правя всъщност, нито знаех как ще постъпя, когато аудито най-после спре. Единственото, за което мислех, бе, че този отпред се кани да ми отнеме още някого. Някой добър и чист човек, обичан от всички свои близки и познати. Затова не можех да го изпусна от поглед.

На петнайсет минути от градчето аудито зави към малък мръсен паркинг. Последвах го без колебание. Обзе ме известно безпокойство, когато се оказа, че нашите две коли са единствени на паркинга, но тогава Колин ме забеляза и това вече нямаше никакво значение. Извадих диктофона от чантичката си и го пъхнах в джоба на якето.

— Здрасти — насилих се да се усмихна, щом изскочих от джипа.

— Здрасти. — Той стоеше до колата и ме наблюдаваше изпитателно. — Какво правиш тук?

— Карам след теб още от града. — Не беше особено изтънчено обяснение, но сега нямах време за любезности. — Исках да те видя.

— Защо?

Приближих към него.

— Защото не съм те виждала от нашата среща. Не отговаряш нито на обажданията ми, нито на съобщенията, които ти пращах.

Той присви очи. Обърна ми гръб и взе да развързва въжето, което държеше каяците.

— Нямаш работа тук.

Сърцето ми заблъска силно. Защо

да нямам работа тук? Дали не беше си набелязал друга мишена, за която не знаем?

— Съжалявам — започнах със свито сърце, — ако онзи ден съм сторила нещо нередно, или съм те накарала да се почувстваш неудобно. Изглежда ми е трудно да изразявам чувствата си… особено когато са толкова силни.

Сложих ръка върху неговата. Мускулите му заиграха, после се изопнаха под пръстите ми.

— Въпреки това се надявам, че може пак да опитаме — продължих. — И този път нека започнем малко по-различно.

Той обмисляше думите ми. Най-накрая проговори.

— Още ти дължа един урок по каяк.

Вятърът смени посоката си и аз долових миризмата. Сол. Толкова се бях съсредоточила върху преследването на Колин, че не обърнах внимание къде сме дошли.

Океанът. Ето на това му се казва да плуваш в свои води.

— Аз съм готова, стига ти да искаш — отвърнах.

Чертите на лицето му поомекнаха, но той все още продължаваше да гледа скептично. Определено ме желаеше в тоалетната на Мърфи… тогава сигурно причината за отдръпването му бе, че ни хванаха. Дали не се притеснява, че знам истината за него? Но не беше ли това и неговото желание — да го разкрия? Нали затова пращаше имейлите със снимки на бъдещите си жертви?

Или пък е смутен, защото обикновено той е преследвачът, а сега не беше така?

Събрала смелост, аз му помогнах да развърже каяците и да ги свали от покрива на колата. Тъй като не исках техническа неизправност, причинена от някоя ненадейно връхлетяла вълна, да провали този шанс, аз под предлог, че съм жадна, скочих обратно в джипа. Докато той се занимаваше с греблата, пресуших бутилка вода, пъхнах вътре диктофона, затегнах капачката и сложих бутилката във вътрешния джоб на якето. Не че беше най-добрата защита срещу влага, но все пак беше нещо.

После двамата с Колин взехме каяците и един по един ги смъкнахме надолу по стръмната камениста пътека към плажа. Третият курс беше за греблата и цялото останало оборудване.

— Най-важното е горната половина на тялото ти да е стабилна — обясни той. — Вълните ще те убият, ако им се оставиш.

Точно по този въпрос обаче компетентността на Колин като инструктор можеше да бъде подложена на съмнение. Аз вече познавах изменчивия характер на вълните.

— Ясно — отговорих. А после: — Имам нужда само от още нещо, преди да започнем. Става ли?

Той се обърна към мен. Протегнах ръце доволна, че не треперят.

— Сега ще сме само ние двамата срещу вълните, нали така? Затова мисля, че като отбор трябва да започнем на чисто.

Той сви вежди и брадичката му опря в гърдите. Втренчи поглед в земята, сякаш кроеше нещо. Миг по-късно вдигна очи, усмихна се колебливо и ми позволи да го прегърна. Опитах се да не се стягам, когато ръцете му обгърнаха раменете ми, нито да мисля колко лесно би могъл да ми пречупи врата от това положение.

За щастие, той не ме уби точно в този момент и на това място. Напротив, тялото му се отпусна от моята близост и аз приех това за окуражителен знак. Дори да не успеех да изтръгна самопризнание от него, поне се надявах да използвам способностите си, за да спечеля неговото доверие или да го накарам здравата да хлътне по мен. Така накрая би се съгласил на всичко, което поискам — даже на следобедна разходка до полицейския участък на Уинтър Харбър.