Черни води

Преди няколко минути си въобразявах, че това има значение. Но сега, когато видях колко е разстроен Саймън, вече не бях толкова сигурна.

— Имах нужда от него — казах.

Това го накара да спре.

— Моля?!

— Не специално от него… но имах нужда да съм с момче. Физически.

— И какво — не можа да изтърпиш, докато минеш огромното разстояние до паркинга ли?

Говореше високо, осъдително. Толкова ме заболя, че трябваше да отместя поглед от него.

— Това е част от всичко останало, Саймън.

Той пристъпи към мен.

— От какво е част?

Сега, когато тялото ми не беше вече толкова обезводнено, сълзите потекоха лесно. Изтрих очи и го погледнах.

— От моя живот.

Чертите на лицето му се отпуснаха, но раменете му оставаха изопнати от напрежение. Усещах, че се разкъсва между гнева и желанието да ме утеши.

— Забелязвал ли си как изглеждам напоследък — уморена, слаба, по-възрастна — попитах.

— Вярно, че имаше уморен вид, но пък и преживя толкова много. Щеше да е чудно, ако не си изтощена.

— Не е само това. — Не откъсвах очи от лицето му, копнеейки да премахна неговата болка. — Аз съм болна.

Той направи още една крачка към мен.

— Болна… Но как така?

— Тялото ми ме предава. Заради това, което съм всъщност. Сега имам нужди, каквито другите хора нямат.

— Като солената вода. И плуването.

— И от това, което току-що видя.

Той ме загледа мълчаливо, сякаш очакваше всеки момент да кажа, че всичко е било шега. Когато не го направих, стисна главата си с ръце и се извърна към океана.

— Ти не ми действаш така. — Гласът ми се пречупи и сълзите рукнаха още по-силно. — Не и по този начин. А толкова ми се иска… Представа нямаш колко силно го искам. Но тъй като ме обичаш…

— Затова не мога да ти дам онова, от което се нуждаеш ли? Имаш ли представа как звучи всичко? Как се чувствам?

Поех си дълбоко въздух, издишах.

— Да.

Ръцете му се отпуснаха и главата му клюмна. Приближих се и застанах до него. Имаше прилив и вълните идваха почти до краката ни, преди да се оттеглят навътре.

— Обичам те, Саймън — казах, впила очи в далечния тъмен хоризонт. — Затова трябва да знаеш, че от тук нататък ще става още по-страшно. Но и сега вече е достатъчно зле. Когато с нашите пристигнахме тук, си мислех, че владея положението — иначе не бих ги убедила да се върнем на това място. Но после започнах да се чувствам все по-зле, макар да се преструвах, че всичко е наред. Въобразявах си, че като пия повече и плувам по-дълго, всичко ще се оправи. Сега обаче знам, че това не помага… Затова не мога да искам от теб да останеш с мен. Прекалено тежко е. И не е честно.

Той продължи да мълчи дълго след това. Тайно се надявах, че с това всичко ще приключи и няма да се налага да разкривам какво ми каза Шарлът, преди да издъхне. Надявах се един ден просто да изчезна и да не се налага той да научава, защото за него ще съм загубена много преди това.

Но той изрита настрани едната си обувка, после другата. Свали си чорапите. Мина през пяната на прибоя, преодоля вълнолома и нагази в океана. Задържа се там, загледан във водата, след това се обърна и протегна ръка.

Не свалях поглед от очите му, докато вървях към него. Взех протегнатата му ръка и той ме притегли плътно до себе си. Останахме така, прегърнати, моята буза опряна на гърдите му, неговата брадичка притисната в главата ми, докато приливът стана толкова висок, че вече не усещахме пясъчното дъно под краката си.

Тогава разбрах, че това няма да е достатъчно.

Вече нищо нямаше да е достатъчно.

Глава 24

Когато пристигна следващия имейл, двамата със Саймън седяхме в едно кафене в градчето, надявайки се да издебнем Колин, докато поема сутрешната си доза кофеин. Обаждах му се няколко пъти и изпратих няколко съобщения с куп извинения след срещата ни в заведението на Мърфи, обещавайки да се реванширам при следващата среща, но той нито се обади, нито отговори на есемесите ми. Обмислях да взема адреса му от нашите, които трябваше да знаят къде живее брокерката ни, но не успях да измисля основателна причина да го посетя у тях, без това да предизвика лавина от въпроси. Пък и никой не би се чувствал в свои води, ако реши да притисне убиец на негов терен. Планът беше да го предразположа за нови самопризнания, но този път Саймън, Кейлъб и Пейдж да са наблизо, за да се намесят, щом се наложи. Но нямаше смисъл да му даваме предимство, като отидем на крака у тях.

Така оставаше да чакаме среща на обществено място… и да дебнем.

— Започва се — каза Саймън, когато телефонът му сигнализира за ново съобщение от Кейлъб. — Тъкмо навреме.

Наведох се към него, за да видя изпратената снимка.

— Тя е в супермаркета, носи черна риза и не гледа към обектива. — Той изпъшка. — Както винаги, много ни улеснява, няма що.

— Чакай — спрях го, когато понечи да затвори телефона. — Можеш ли да увеличиш образа? По-точно китката й.

При увеличението снимката стана по-размита, но въпреки това беше достатъчно ясна, за да видя онова, което ме интересуваше. Отпуснах се назад, усещайки как кръвта се оттегля от лицето ми и тялото ми изтръпва.

— Какво? — Саймън приближи снимката към очите си. — Какво видя?