Черни води

Точно така беше. Пуснах едната си ръка от греблото и посегнах към джоба на якето. Диктофонът беше целият мокър, но въпреки това напипах най-големия бутон и го натиснах.

— Само ако знаех… Само ако можех да се досетя…

Сграбчих греблото с две ръце и напрегнах мишци до крайна степен.

— Само ако можеше да се досетиш… за какво?

Той ме погледна, дъждът се стичаше по лицето му. Очите му бяха ясни, тъжни. Поклати глава и каза още нещо, но не успях да го прочета по устните му в светлината на светкавиците, а думите бяха погълнати от втора, още по-оглушителна гръмотевица. Преди да го накарам да повтори, една вълна го удари в гръб. Той успя да се задържи на крака, но водата изтръгна забитото в пясъка гребло и го повлече навътре заедно с каяка.

За част от секундата Колин се вкамени. Втренчи се в лодката с разширени от паника уста и очи.

В следващия момент обаче чертите на лицето му се отпуснаха. И той се гмурна във водата с главата надолу.

Седях останала без дъх, наблюдавах повърхността на океана и чаках главата му да изскочи отгоре. Когато това не стана, а вълните продължиха да влекат каяка му все по-навътре, се изправих на колене, вкопчих се в двата борда на каяка и надникнах в мрачните дълбини. Но поройният дъжд и кипналата вода не позволяваха да се види нищо.

Оставаха ми само два варианта. Да се добера до брега с плуване или с гребане и да го оставя на съдбата му… Или да го спася. За да посрещне една друга съдба и да изтърпи наказанието, което правната система по-късно щеше да му отреди.

Още не бях взела решение, когато една голяма вълна надигна каяка ми и го преобърна. Измъкнах се, преди лодката да ме похлупи, и веднага бях повлечена от силно течение. То сякаш ме сграбчи през кръста и ме повлече на една страна, после на друга. Преди да успея да се изтръгна от него, притисна гърдите ми. Устата ми. Челото. Усука се около врата ми и стегна хватката, изстисквайки водата от гърлото ми. Под краката си зърнах още един чифт крака, които силно ритаха.

Не водата ме влечеше и давеше.

Колин беше.

А той се оказа силен. Забих лакът в стомаха му и освободих гърлото си. Тъкмо се преобръщах, за да заема по-добра позиция, когато сграбчи ръцете ми и ги изви зад гърба. Водата беше толкова бурна, че не виждах лицето му, но от време на време над главите ни просветваше. На всеки няколко секунди той се изтласкваше силно с крака и си поемаше въздух на повърхността, после се гмурваше пак.

Ръцете ми пламнаха, когато стисна и двете ми китки само с една ръка. С другата покри носа и устата ми, опитвайки се да ме задуши. Свих и двата си крака нагоре, опитвайки се да го ритна в слабините, но ъгълът не беше подходящ и не успях да го стигна. Няколко секунди се гърчих и избивах и единственото, което ме спаси от припадък, бе водата, просмукваща се между пръстите му. Вдишвах я жадно, надявайки се той да не забележи.

Не ми се вярва да го е видял, защото всичко това продължи доста дълго. Усещах го по стиснатия му юмрук и дори по най-малкото отслабване на натиска около китките ми. Скоро той свали и двете си ръце от мен. Но още преди да съм успяла да се отскубна, отново ме стисна за врата, този път още по-силно. Толкова силно, че белите петна, с които започнах да свиквам през последните няколко месеца, пак се появиха. Този път обаче се умножаваха, вместо да стават по-ярки. Болката беше толкова силна, че очаквах главата ми всеки момент да се откъсне и да се понесе по водата.

Значи, това беше. Щях да умра. Тук, във водата. Също като Джъстин. И като всички онези мъже миналото лято и есента. Така ли са се чувствали и те? Толкова ли е било тъмно? Така студено?

Разнесе се нов тътен. После още един и още един. Ослепително ярки светкавици разпръскваха мрака над океана. Убедена, че краят наближава, притворих очи срещу тяхното сияние… но нещо ме спря в последния момент.

Гребло. На един от каяците. То беше засмукано дълбоко под повърхността, но сега изплуваше и се въртеше в спирала близо до краката ми.

Предпазливо, лекичко, движейки се съвсем бавно, така че Колин да не забележи, прихванах плоския му край между пръстите на краката си и го придърпах нагоре. Протегнах ръце. Пръстите ми се вкопчиха в твърдата пластмасова дръжка.

Замахнах назад колкото сили имах. Греблото го удари в гърба. Ръцете му освободиха врата ми и аз се стрелнах напред, далече от него, право в дълбоката мрачна вода.

Първият ми инстинктивен порив беше да стигна колкото се може по-далече. Малко по-късно обаче направих салто във водата и поех обратно към пясъчната ивица.

Намерих го вкопчен в един по-твърд участък от пясъчния нанос, който след отшумяването на бурята сигурно щеше да бъде раздробен от пристъпите на вълните и да потъне на океанското дъно. Успях да зърна лицето му, устремено към повърхността, издутите му бузи, в които се опитваше да съхрани последните глътки въздух. От носа и стиснатите му устни излизаше струя малки мехурчета. Знаех, че ако го оставя сега, след няколко секунди вече ще е мъртъв. Щеше да умре с убеждението, че почти ме е довършил, без да знае, че съм се върнала за него.