Декамерон

Тогава Буфалмако рекъл: „Много хубави неща казахте, но гледайте да не ни измамите и да не дойдете или пък да не стане така, че нашият пратеник да не може да ви намери; казвам ви всичко това, защото сега е студено, а вие, лекарите, все гледате да се пазите от студ.“ — „Да пази бог! — възкликнал лекарят. — Нито съм зиморничав, нито се боя от студа; много рядко ми се е случвало нощем — както понякога се налага — да стана по нужда и да трябва да наметна върху дрехата си друго освен кожуха. Затова можете да бъдете спокойни — аз ще бъда на мястото, където ми казахте.“

Двамата живописци си тръгнали, а щом мръкнало, магистърът измислил някакво оправдание пред жена си, измъкнал скритом от нея най-хубавите си дрехи, облякъл ги и като решил, че е дошъл уреченият час, запътил се към една от споменатите гробници, свил се до един от мраморните паметници, понеже било много студено, и зачакал звяра. В това време Буфалмако, който бил едър и висок на ръст, намерил една от ония маски, каквито по-рано се употребявали за разпи игри, дето днес вече не се играят, навлякъл един рунтав черен кожух с козината навън и заприличал на истинска мечка; маската пък изобразявала лице на дявол и на всичко отгоре имала и рога.

След като се предрешил по тоя начин, Буфалмако се отправил към новия площад при „Санта Мария Новела“, а Бруно тръгнал след него, за да види какво ще стане по-нататък. Щом забелязал магистъра, Буфалмако се разскачал насам-натам из площада, почнал да пухти, да ръмжи и да реве като бесен. Като чул и видял цялата тая работа, лекарят се разтреперил като лист и косата му се изправила от страх, защото той бил по-страхлив и от жена, дори по едно време си помислил колко по-хубаво щяло да бъде, ако сега се намирал не на това място, а пред вратата на своя дом; но нали бил вече дошъл, той положил не малко усилия, за да си вдъхне смелост — толкова голямо било желанието му да зърне всичките тия чудеса, за които му били говорили.

Буфалмако полудувал и беснял известно време, а после (както били обяснили и на лекаря) се престорил, че бесът му е преминал, пристъпил към гробницата, върху която стоял магистърът, и се спрял пред него. Магистърът треперел от страх и се колебаел какво да стори — дали да слезне, или да си остане където е. Най-сетне, понеже се боял да не би, ако не го възседне, звярът да направи нещо още по-лошо, станало така, че новият страх прогонил първия, магистърът слезнал от гробницата и прошепнал: „Бог да ми е на помощ“, яхнал звяра, и както му било казано, скръстил ръце на гърдите си, продължавайки да трепери от страх. Тогава, пълзейки на четири крака, Буфалмако потеглил бавно към „Санта Мария дела Скала“ и го докарал чак до манастира на монахините от Риполи. По онова време на същата улица се намирали много ями, в които селяните събирали графиня Чивилари, за да торят нивите си. Щом наближил това място, Буфалмако пристъпил към една от ямите и като издебнал удобно време, поставил ръка под крака на лекаря, изметнал се и го хвърлил с главата напред право в ямата; после отново заскачал, почнал да ръмжи и да беснее и тръгнал покрай „Санта Мария дела Скала“ към поляната Онисанти, където го очаквал Бруно, който бил избягал чак там, защото не можел да си сдържа смеха; двамата почнали да се превиват от смях и да гледат отдалеч какво ще направи цопналият в лайната лекар.

Месер лекарят, като разбрал в каква мръсотия е попаднал, се опитал да стане и да се измъкне от ямата; хлъзгал се, падал, ставал и след като глътнал няколко драхми104 нечистотии, той все пак успял да излезе от ямата, с много жалък и печален вид и без наметалото си, което останало в мръсотията. После се поизчистил с ръце колкото могъл и понеже не знаел какво друго да предприеме, решил да се прибере у дома си; върнал се и почнал да чука на вратата, докато не слезли да му отворят.

Той влязъл у дома си целият потънал в смрад и още преди да хлопне вратата след себе си, Бруно и Буфалмако довтасали, за да разберат как ще го посрещне жена му; наострили слух и чули как жена му почнала да го ругае, сякаш бил най-последният негодник: „Така ти се пада! Ходил си при някоя друга жена, затова си се изконтил в пурпурната си дреха. Нима аз не ти стигам? Та аз бих могла да задоволя цяло село, какво остава за теб! Де да те бяха удавили там, дето са те хвърлили — там ти е мястото на теб! Я го виж ти: хем почитан лекар, хем си има жена, а седнал да ми скита нощно време по чужди жени!“ Тя го ругала с подобни и много други слова чак до полунощ, а в това време лекарят накарал да го измият целия — от главата до петите.