Декамерон

Нашият съгражданин Николо Корнакини, който бил богат човек, наред с другите си прекрасни имения притежавал и някакъв имот в Камерата, където наредил да издигнат подходяща и красива къща, а после се договорил с Бруно и Буфалмако да я изографисат цялата; понеже работата била много, двамата викнали Поло и Каландрино да им помагат и се заловили за работа. Въпреки че къщата имала няколко стаи, наредени с постели и всичко необходимо, там нямало никаква друга прислуга освен една стара слугиня, която била и пазачка на дома; поради това синът на споменатия Николо, на име Филипо, който бил млад и неженен, водел там от време на време по някоя жена, за да се забавлява, прекарвал с нея ден-два и и отпращал да си върви. Един ден той си довел една девойка на име Николоза, която живеела с някакъв негодник, наречен Манджоне, който я държал в къщата си в Камалдоли и я давал под наем. Ти била красива, обличала се добре, а за своето положение имала и добри обноски и умеела и да говори; веднъж, но пладне, тя излязла от стаята си, облечени и били фуста, с прибрани на главата коси, и отишла да си измие лицето и ръцете на кладенеца, който се намирал в двора на къщата; не щеш ли, по същото време и Каландрино отишъл там да вземе пода и я поздравил дружелюбно. След като отвърнала на поздрава му, тя се загледала в него, но не от желание, а поради това, че Каландрино й се сторил много особен човек. Каландрино също се загледал в нея и понеже тя му се сторила много красива, почнал да се мотае наоколо и не се върнал да нанесе пода на другарите си; но нали не я познавал, не се осмелявал да ч заговори. Тя забелязала погледите, които той й хвърлял, и за да му се подиграе, почнала от време на време да го поглежда, изпускайки сподавени въздишки, а Каландрино налапал начаса въдицата, и то така, че излязъл от двора едва когато Филипо викнал Николоза да отиде в стаята му.

Каландрино се върнал, продължил да работи, но все пъшкал и въздишал; понеже следял всяко движение на Каландрино — тъй като всичко, каквото той вършел, го забавлявало много, — Бруно веднага забелязал тая работа и го запитал: „Какво ти е, друже Каландрино? Защо въздишаш?“ Каландрино отвърнал: „Ех, друже, ако можех да намеря някого да ми помогне, щях да се чувствувам много добре.“ „Какво има?“ — запитал отново Бруно. Каландрино продължил: „Само че никому няма да казваш! Тук живее някаква девойка, по-красива и от фея, така се е влюбила в мене, че ще има да се чудиш и маеш; забелязах това преди малко, когато отидох да взема вода.“ — „Виж ти! — учудил се Бруно. — Да не е тая, дето живее с Филипо?“ Каландрино отвърнал: „А бе и аз мисля така, защото той я извика и тя отиде в неговата стая; но какво от това? Та за такова нещо аз и с Господа Бога съм готов да се спречкам, камо ли с някой си Филипо. Слушай, друже, ще ти кажа истината: толкова я харесвам, че просто не мога да ти опиша.“ Тогава Бруно рекъл: „Заради тебе, друже, съм готов да разбера коя е тя и ако е жената на Филипо, ще й кажа две думи и ще наредя работата, защото съм много близък е нея. Но как да направим, че Буфалмако да не узнае нищо? Той все върви с мен и аз не бих могъл да говоря насаме с нея.“ — „А бе, аз не се боя от Буфалмако — отговорил Каландрино, — по-добре да се пазим от Нело, защото е роднина на Теса и ще развали работата.“ — „Прав си“ — съгласил се Бруно.

Бруно обаче знаел много добре коя е тази жена, защото я видял, като пристигнала, пък и Филипо му обяснил; поради това, когато Каландрино оставил за малко работата си и излязъл да я погледа, Бруно разказал всичко на Нело и на Буфалмако и те се споразумели какво да скроят на Каландрино по повод на това негово влюбване. Когато той се върнал, Бруно го запитал шепнешком: „Можа ли да я видиш?“ Каландрино отговорил: „Да! Струва ми се, че ще умра!“ Бруно рекъл: „Ще изляза да видя дали е същата, която предполагам; ако е тя, остави на мен да уредя каквото трябва.“ Той слязъл долу, намерил девойката заедно с Филипо и им разказал най-подробно кой е Каландрино и какво е казал за тях; после се споразумял с двамата какво да говорят и вършат, за да се посмеят и позабавляват с влюбения Каландрино. Като се върнал при него, той му казал: „Да, тя е, затуй трябва да бъдем много внимателни, защото, ако Филипо се досети каква е работата, цялата вода на Арно няма да стигне, за да измие нашата вина. Но я ми кажи, какво да й река от твое име, ако ми се удаде случай да поговоря с нея?“ Каландрино отвърнал: „Първо ще й кажеш, че й желая хиляда крини от онова, от което се раждат хората, после ще и увериш, че съм неин покорен слуга и ще я запиташ какво иска. Ясно ли ти е?“ — „Да, остави на мен, всичко ще уреди“ — отговорил Бруно.