Декамерон

Бруно и Буфалмако, след като се посмели колкото им душа иска заедно с Филипо и Николоза, влезли в плевнята, преструвайки се, че са дошли уж да разберат какви са тия викове; правили-стрували, най-сетне успели да усмирят Теса, а след това посъветвали Каландрино да се прибере във Флоренция и да не се вестява повече из тия краища, за да не би Филипо да узнае за станалото и да рече да му отмъсти.

Така Каландрино си тръгнал за Флоренция в жалък, плачевен вид — целият изподраскан и оскубан. Той не посмял вече да отиде в оная къща, а жена му го тормозела и денем и нощем с жестоките си упреци. Затуй трябвало да сложи край на пламенната си любов, след като дал толкова поводи за смях и на другарите си, и на Николоза и Филипо.

НОВЕЛА VI

Двама младежи останат да пренощуват в една странноприемница; единият отива да легне с дъщерята на стопанина, чиято жена пък ляга по погрешка при другия; младежът, дето е спал с дъщерята, ляга при нейния баща и мислейки, че е легнал до другаря си, му разказва какво е станало; двамата се спречкват, но жената на стопанина съобразява бързо как да постъпи, ляга при дъщеря си и с няколко умни приказки оправя работата.

И този път, както и в предишните случаи, Каландрино отново разсмял дружината; а когато дамите, след като разсъждавали около неговите премеждия, млъкнали, кралицата заповядала на Панфило Той да продължи. Панфило започнал така:

— Достолепни дами, името на любимата на Каландрино, Николоза, ме накара да се досетя какво се случило с една друга Николоза; много ми се ще да ви го разкажа, защото от тази новела вие ще видите как съобразителността на една добра жена предотвратила голям скандал.

Не много отдавна в долината на Муньоне живял един човек, който хранел и поял пътниците срещу заплащане; въпреки че бил беден и къщичката му била малка, понякога давал и подслон на нуждаещите се — разбира се, не на всички, а само на познати. Той имал за съпруга доста хубава жена, която му била родила две деца: една дъщеря, прелестна красавица, станала вече на около петнайсет-шестнайсет години, още неомъжена, и момче, ненавършило и година, което майката кърмела сама. На младата девойка бил хвърлил око един красив и приятен младеж от благороден произход, наш съгражданин; той се отбивал често из оня край и се влюбил най-пламенно в девойката; тя пък се гордеела много с любовта на този младеж, отнасяла се най-любезно с него и се стараела да го задържи при себе си, докато се влюбила и тя; понеже и двамата изпитвали едно и също желание, любовта им много пъти можела да се увенчае с наслада, но Пинучо — така се казвал младежът — не желаел да опозори нито девойката, нито себе си.

Ала страстта им се разпалвала от ден на ден и най-сетне Пинучо решил да обладае девойката, пък да става каквото ще; поради това той седнал да размишлява какъв повод да измисли, за да пренощува при баща й; Пинучо бил уверен, че ако стане така, ще може лесно да я обладае, при това без никой да ги усети, защото познавал добре вътрешното разположение на къщата, където живеела девойката; щом измислил, начаса пристъпил към действие. Късно вечерта той и един негов другар на име Адриано, който знаел за любовта му, наели два коня, натоварили на тях по един куфар, натъпкан по всяка вероятност със слама, излезли от Флоренция и като направили една обиколка, през нощта пристигнали в долината на Муньоне; щом стигнали там, те обърнали конете така, та хората да си помислят, че двамата идват откъм Романя; после се приближили до къщата и почнали да чукат на вратата; стопанинът, който познавал много добре и двамата, веднага им отворил. Пинучо му рекъл: „Виж какво, ще трябва да ни подслониш при себе си тая нощ; надявахме се да пристигнем навреме във Флоренция, но не си разчетохме правилно времето и както виждаш, идваме много късно.“ Стопанинът му отвърнал: „Пинучо, ти знаеш много добре, че съм беден човек и не мога да давам подслон на люде като вас, но понеже е много късно и няма как да отидете другаде, ще ви подслоня на драго сърце, както мога.“ Двамата младежи скочили на земята, влезли в странноприемницата, погрижили се първо за конете си, а след това, тъй като носели със себе си храна, седнали да вечерят заедно със стопанина.