Декамерон

Когато станало време за вечеря, те прекратили работа и като слезли в двора, където се намирали Филипо и Николоза, живописците нарочно се позабавили, за да направят услуга на Каландрино; Каландрино започнал да гледа Николоза и да прави такива чудновати и невиждани дотогава движения, че и слепец би се досетил какво иска. А тя от своя страна вършела всичко, с което си мислела, че ще разпали още повече любовта му, и понеже била предупредена от Бруно, забавлявала се много с неговото държане; и Филипо, Буфалмако и другите се престрували, че разговарят помежду си и че нищо не забелязват.

Ала след малко, за най-голяма мъка на Каландрино, те си тръгнали; докато вървели към Флоренция, Бруно му казал: „Ама ти я караш да се топи като лед на слънце; заклевам се в бога, че ако донесеш виолата си и изпееш няколко от твоите любовни канцони, ще я накараш и от прозорец да скочи, само и само да дойде при теб.“ — „Така ли мислиш, друже? — възкликнал Каландрино. — Да я донеса ли“ Бруно отвърнал: „Ама, разбира се.“ Тогава Каландрино продължил: „Видя ли, а днес, като ти разправих, ти не ми вярваше; та аз, друже мой, разбрах, че умея повече от всеки друг да правя каквото си поискам. Че кой друг би могъл да накара жена като нея да се влюби толкова бързо? Та това не биха могли да сторят дори ония млади самохвалковци, дето само сноват нагоре-надолу, а не могат да разделят на две магарета сламата. Много ми се ще да ме видиш как ще изглеждам с виолата; ще има да се чудиш и маеш! Разбери, че аз не съм чак толкова стар, колкото изглеждам, самата тя си дава сметка за тая работа, но аз ще й го докажа, като я сграбча в лапите си; кълна ти се в тялото Христово, такава игра ще изиграя с нея, че тя ще тича подире ми като луда.“ — „Има си хас — забелязал Бруно, — ти на парчета ще я направиш; виждам аз как ще почнеш да хапеш с тия твои зъби, дето са като клинове, червената й устица, бузките й, дето са като напъпили рози, а после ще я изядеш цялата.“ Като слушал тия приказки, на Каландрино му се струвало, че всичко това е истина, вървял, подскачайки, и си тананикал и бил толкова весел, че не се побирал в кожата си от радост.

На другия ден той донесъл виолата и изпял няколко канцони за най-голямо удоволствие на цялата дружина; за кратко време толкова се запалил по девойката и изпитвал такава нужда да я вижда, че изобщо престанал да работи и по хиляда пъти на ден се доближавал ту до прозореца, ту до вратата или пък изтичвал на двора, само и само да я зърне; а тя, нали била подучена от Бруно, действувала хитро и изкусно и не преставала да му дава поводи, за да върши тия работи. Освен това Бруно отговарял на неговите послания, а понякога му донасял и писма от нея; когато Николоза не била там — а това се случвало много често, — Бруно носел на Каландрино писма, написани уж от нея, с които го карал да храни все по-големи надежди за сбъдването на неговите желания и му говорел, че сега тя била в дома на своите родители, а там нямало как да се срещат.

По такъв начин Бруно и Буфалмако, които устроили цялата тая работа, се забавлявали до насита с постъпките на Каландрино; от време на време го карали да им подарява — уж по молба на неговата любима — ту гребенче от слонова кост, ту някоя кесия, ту някое ножче и други подобни дреболии, а в замяна на това му носели фалшиви пръстенчета без никаква стойност, които Каландрино приемал с най-голяма радост. Освен това Каландрино ги канел на хубави закуски и какви ли не други угощения, загдето полагали такива грижи за него.

Залъгвали го те по тоя начин близо два месеца, без да направят нещо повече, а Каландрино, като видял, че работата им е на привършване и като пресметнал, че ако дотогава той не успее да постигне целите на своята любов, след това не ще може да направи нищо, започнал да подканва Бруно да ускори нещата. Поради това, когато девойката дошла в къщата, Бруно се договорил най-напред с нея и с Филипо какво да правят, а след топа казал на Каландрино: „Слушан какао ще ти кажа, друже мой: тая жена ми обещана най-малко хиляда пъти да направи каквото ти искаш от пея, а нищо не прави. Струва ми се, че те води за носа, по ако искаш, след като тя не изпълнима споите обещания, пие можем да я принудим да ги напълни волю-неволю.“ Каландрино отвърнал: „За бога! Хайде, направи така, че да стане по-скоро!“ Бруно продължил: „Ще имаш ли достатъчно смелост, за да се докоснеш до нея с едно заклинание, което ще ти дам?“ — „Разбира се“ — отвърнал Каландрино. „И такъв случай — рекъл му Бруно — донеси ми малко пергамент от кожата на недоносено агне, едни жив прилеп, три зрънца тамян и една благословена свещ и аз ще наредя работата.“