Десетата зала

напред-назад, шепнеха си и като че ли се чувстваха неудобно в присъствието на непознати.

Всичко на всичко имаше най-малко двеста души, но Люк изгуби точния им брой, докато

помещението се пълнеше.

Боне почука по тенджерата с черпака, за да привлече вниманието към себе си.

– Добри хора - извика той. - Елате да бъдете обслужени. Не се стеснявайте от гостите ни.

Знаете кои са те. Не им обръщайте внимание. Хайде, кой е пръв тази вечер?

Селяните се наредиха на опашка и всеки получи картонена чашка, пълна д огоре с горещ

червен чай. Някои го отпиваха с наслада на малки глътки, сякаш бе чаша обикновен чай. Други,

особено по-младите, го гълтаха наведнъж.

На Люк му хрумна, че приличат на примерни енориаши, чакащи да получат причастие.

Боне обаче не беше свещеник. Хилеше се и пускаше шеги, докато наливаше от отварата, и се

кикотеше, когато без да иска разливаше малко върху масата.

Накрая получи дажбата си и последната селянка, старица с дебели бедра и сива коса на

кок. Жената прошепна нещо на Боне.

– Не, не - на висок глас отговори той. - Аз по-късно. Имам малко работа тази нощ. Ела с

мен, да те запозная.

И поведе жената към Люк и Сара.

– Това е жена ми, Камил. Тези са археолозите, за които ти споменах. Професорът

изглежда добре, нали?

Жената на кмета го огледа и изсумтя. Боне я плесна по задника и ѝ каза да се забавлява

без него. Придърпа един стол и седна на известно разстояние от Люк.

– Знаете ли, уморен съм - въздъхна той. - Късно е. Вече не съм толкова млад като преди.

Нека поседя с вас малко.

Погледът на Сара обикаляше помещението. Хората допиваха чая си и прилежно и

цивилизовано изхвърляха чашките в контейнера за боклук. Разговаряха приглуше но, чуваше се

любезен смях. Всичко изглеждаше като банална сбирка.

– И какво следва? - попита тя.

– Изчакайте, ще видите. При някои започва да действа след петнайсет минути, при други

- след двайсет. Гледайте. Няма начин да го пропуснете. - Махна на доктора, който донесе от

масата още две чаши чай.

Сара ги погледна и започна да плаче.

– Не, наистина ще ти хареса - упорстваше Боне. - Не прави сцени. Довери се на Пеле. Той

е добър доктор!

– Остави я на мира - заплашително изръмжа Люк. Стана от стола си и пристъпи напред,

доколкото му позволяваше закопчаната ръка. Боне инстинктивно се дръпна, макар да бе на

безопасно разстояние.

Кметът поклати уморено глава и извади пистолета си.

– Пеле, дай ѝ чашата. - Погледна Сара и започна да ѝ говори като училищен директор на

ученичка. - Ако я хвърлиш, ще прострелям стъпалото на професора. Ако изплюеш чая, ще

прострелям коляното му. Няма да го убивам, защото се нуждая от помощта му , но ще пролея

кръвта му.

– Сара, не го слушай! - извика Люк.

– Не, Сара - натърти Боне. - Определено трябва да ме слушаш.

Тя взе чашата с трепереща ръка и я поднесе към устните си.

– Сара! - кресна Люк. - Недей.

Тя го погледна, поклати глава и изпи съдържанието на няколко големи глътки.

– Отлично! - похвали я Боне. - Виждаш ли, чудесен е на вкус. А сега е твой ред,

професоре.

– Няма да го направя - твърдо заяви Люк. – Сара, ако пия от това, няма да мога да те

защитя.

– Виж, това започна да става уморително - каза Боне и насочи пистолета към Сара. - Сега

пък ще прострелям нея, ако продължаваш да се опъваш. Просто си изпий чая и да

приключваме.

Люк се намръщи безсилно. Как можеше да е сигурен, че Боне няма да дръпне спусъка?

Определено беше способен на насилие. Но ако се предаде и пие от чая, ще изгуби единственото

оръжие, с което разполагаше - ума си. Наруга се, че е дошъл без жандармеристите. Решението

се оказа трагично лошо.

Сара се пресегна и хвана свободната му ръка. Стисна здраво пръстите му и внезапно

погледна нагоре, сякаш нещо я беше стреснало.

– Остави ме да говоря с него - помоли тя Боне. - Ще го убедя. Само ни остави за момент

насаме.

– Добре, за момент. Защо не? - Боне стана, отстъпи няколко крачки назад и застана до

Пеле, който гледаше Сара с похотлива усмивка.

Тя се наведе, мъчейки се да доближи колкото се може повече до Люк, макар да знаеше, че

онези двамата ще чуят всяка нейна дума.

– Какво правиш? - учуди се Люк.

– Хайде, изпий го - прошепна тя.

– Защо казваш това? - прошепна в отговор той.

– Вярваш ли ми като човек?

– Да, разбира се.

– А като учен?

– Да, Сара, вярвам ти като учен.

– Тогава го изпий.

Пеле пристъпи колкото да даде чашата на Люк, после бързо се дръпна назад.

Сара кимна окуражаващо. Люк отметна глава назад и пресуши чашата.

– Добре, Пеле, иди да наглеждаш народа. Аз ще остана с нашите приятели.

Боне седна отново и Люк също се свлече в стола си. На лицето му бе изписано поражение.

– Знаете ли, странно е - отбеляза Боне. - Трябваше да ви принуждаваме да направите

нещо, което ние самите правим с охота и благодарност. Шантав свят, а?

Люк настръхна и го погледна презрително.

– Странното, Боне, е как се преструваш на цивилизован, когато всъщност си най-