Десетата зала

главата! А на нея даже няма да ѝ пука, защото след десет минути ще си е изгубила ума от чая. А

ти, ти ще бъдеш жребецът. Отиваш с Одил. Ще се рееш като хвърчило и ще ми направиш

внуче, благодаря. После аз лично ще пръсна твоята глава! А след това ще се кача горе на

скалите и ще взривя зарядите, които поставихме тази вечер. Покрай всичките ви дебели врати,

катинари и камери не можем да влезем вътре, но това не означава, че не можем да взривим

скалата отгоре и тя да затрупа пещерата! А после ще изгоря този проклет ръкопис! И никой

никога няма да научи тайната ни! Не вярвам, че си написал писмо до когото и да било. Не те

бива в блъфирането. Никой няма да разбере! И после ще се върна в кафенето си, при пожарната

си команда, при купчината си нацистко злато, в тихото ми кафене, при чая ми и при доброто

старо време. И ще продължа да живея толкова дълго, та може дори да забравя, че сте

съществували!

Беше посинял от тирадата, задъхан и хриптящ.

Люк обаче не гледаше към него, а към селяните. Нямаше значение дали са млади или

стари. Започваха да не обръщат внимание на бърборенето на кмета си. Въртяха се в такт с

музиката, долепени един към друг, разделяха се по двойки. Започнаха да хвърчат дрехи. Чуваха

се стонове и пъшкане. Звуци на разгонени хора или животни. По-възрастните двойки тръгваха

към коридорите. По-младите лягаха направо на килимите, без да обръщат внимание на другите

около себе си.

– Ето така го правим - гордо каза Боне. - И сме го правили стотици години! И, професоре,

погледни приятелката си!

Люк се обърна и извика:

– Сара!

Очите ѝ се въртяха. Тялото ѝ беше отпуснато на стола, издаваше тихи гърлени стонове.

Боне отключи белезниците ѝ и я вдигна да се изправи на омекналите крака.

– Водя я при Жак. Когато се върна за теб, вече ще си готов за Одил. Направи ми внучка,

ако можеш. После върви по дяволите.

36.

Боне поведе Люк за ръка. Не му трябваше оръжие, за да се пази. Люк се тътреше като

кукла, отвеян нанякъде, с блуждаещ поглед, пасивен и покорен.

– Точно така - каза Боне, сякаш говореше на куче. - Насам, след мен, добро момче.

Тръгна по един от коридорите, водещи навън от ос новното помещение. Отвори някаква

врата.

Сякаш бе дал воля на фантазията си тук.

Стаята без прозорци бе цялата в червени и златни кувертюри, създаващи впечатлението за

арабски харем. Единствената приглушена светлина идваше от две лам пи в ъглите. Тънка

дантела в прасковен цвят скриваше гипсовия таван. Голямо легло заемаше основната част от

помещението, матракът лежеше направо на килима, покрит с оранжев сатен. Навсякъде имаше

лъскави червени възглавнички.

Одил лежеше в средата на леглото и бавно се гърчеше като змия, търсеща място на

припек. Беше знойна и похотлива, с хубаво стегнато тяло. Космите по пубиса ѝ бяха черни

като дългите ѝ коси.

– Ето, Одил - гордо заяви баща ѝ. - Подготвих го за теб. Остани с него колкото искаш,

вземи го колкото пъти можеш. Ще се върна да ви проверя.

Одил изглеждаше твърде унесена, за да го разбира, но очите ѝ попаднаха на Люк и тя

започна да се докосва и да стене.

Боне го бутна напред.

– Хайде, свърши си добре работата. Позабавлявай се, после bon voyage. Приятно

прекарване с руакския чай, професоре.

С тези думи силно блъсна Люк между плешките и го събори на леглото.

Одил посегна към него, сграбчи дрехите му, скъса копчетата на ризата му с изненадваща

сила, после се зае с джинсите.

Боне ги погледа няколко секунди, разсмя се от сърце и излезе. Погледна часовника си и се

върна в основното помещение, за да смени плочата на грамофона, да поседи и да погледа

плътската голота на онези, които бяха избрали килимите на пода.

След около час щеше да довърши Люк и Сара и да ги предаде на Дювал, за да зарадва

свинете си на сутринта. Къде ли беше дъртият чешит? Заоглежда пода, търсейки характерното

му набръчкано хърбаво тяло. Нямаше го. Сигурно беше отишъл в някоя от стаите. А къде беше

жена му? Огледа се за голям розов задник с дълга сива плитка до кръста.

– Само не ми казвай, че е отишла с Дювал! - разсмя се той. - Ама че дърт мошеник!

После забеляза жената на селския пекар, сто години по-млада от него червенокоска, която

малко приличаше на Марлене Дитрих в разцвета си.

Беше яхнала един от мъжете, фермер по занаят, който беше направил опита за покушение

в Кеймбридж и после бе отвлякъл Сара. Беше корав човек и Боне му се доверяваше за

сериозните задачи. По време на двете световни войни беше убил повече немци от всеки друг от

Руак. Сега очите му бяха затворени и стискаше зъби. Гърдите на червенокоската подскачаха в

такт с музиката.

– Хей, Елен! - извика ѝ Боне. - По-късно. Ти и аз! Ще те намеря.

Одил ту забиваше нокти в Люк, ту го галеше, движе ше длани по целия му гръб надолу до

кръста, мъчеше се да смъкне тесните му джинси.