Десетата зала

световна война. Момчето, заченато от един боец от Съпротивата от Руан, умря от бебешка

треска. Третия път забременя в началото на шейсетте от един парижки турист, с когото преспа

за една нощ.

Този път се роди момиче. То растеше красиво и носе ше на малките си рамене надеждите

на Боне и на цялото село. Детето обаче умря при един идиотски инцидент тук, в подземието.

Катереше се по старите германски сандъци с желанието да се добере до върха на дървената

планина, когато един от тях се катурна и я смаза с тежестта си.

Одил изпадна в депресия и въпреки молбите на баща си изгуби интерес към мъжете

отвън.

Докато не се появиха археолозите.

Единственият светъл лъч в кошмара, ако питате самия Боне.

Отвори вратата с очакването да види две прекрасни любещи се тела, но тя беше сама и

хъркаше с подпухнала устна.

- Исусе Христе! - възкликна той.

Нямаше нужда да претърсва стаята. Просто нямаше къде да се скрие тук.

Втурна се навън и се затича, доколкото позволяваха скованите му от артрит крака, към

стаята на Жак.

Там попадна на далеч по-лоша сцена. Синът му ле жеше на пода, смазан, окървавен и

стопроцентово мъртъв. Сара беше изчезнала.

– Боже мой, Боже мой. Боже мой! - промълви той.

Нещо се беше оплескало неимоверно.

Къде е Симар?

– Пеле! - изкрещя той. - Пеле!

Люк понесе Сара нагоре по тъмното стълбище. В края му имаше незаключена врата.

Озоваха се в кухня, обикновена селска кухня.

Пренесе я през някакъв коридор и дневна, които бяха тъмни и празни, с разположение

като в къщата на Одил. Остави Сара на едно канапе и нагласи чаршафа, за да я покрие по-

добре.

Дръпна завесите.

Пред него се намираше главната улица на Руак.

Колата на Исак беше паркирана отсреща, пред дома на Одил.

Всички къщи бяха свързани. Подземието наист ина се намираше под пътя, както бе

предположил.

Бързо провери телефона на Жак. Сигналът беше добър. Извика списъка с последните

обаждания.

Татко - мобилен.

Добре, помисли си той, но сега нямам време.

Естествено, ключовете от колата на Исак бяха изчез нали.

Бързо претършува къщата, като се опитваше да бъде колкото се може по-тих; вероятно

собственикът ѝ беше някъде долу, но не можеше да е напълно сигурен.

В коридора намери две полезни неща - ключове за кола и стара едноцевна пушка. Отвори

я. В цевта имаше патрон. Намери още няколко в една кесия.

Боне се клатушкаше през подземния комплекс и крещеше името на Пеле. Всички

останали мъже бяха в хватката на чая и нямаше да стават за нищо в близкия час, че и повече.

Съдбата на селото зависеше от него.

Аз съм кметът, помисли си той.

Тъй да бъде.

Откри Пеле в един от коридорите. Докторът тъкмо се измъкваше от една от стаите.

– Къде беше, по дяволите? — изкрещя му Боне.

– Проверявам. Наблюдавам. Поддържам спокойствието - отвърна Пеле. - Точно както се

очаква от мен. Какво има?

Боне му извика да го последва и докато двамата старци тичаха, му разказа задъхано за

случилото се.

Намери ключа за осветлението на коридора.

Нищо.

При следващия коридор отново включи осветлението.

– Ето там! - посочи той.

На пода имаше черве но петно на мястото, където се бе влачил чаршафът на Сара.

Коридорът водеше към къщата на пекаря. Боне извади пистолета си и двамата тръгнаха нагоре

по стълбите.

Люк тромаво намести Сара на тясната задна седалка на паркираното пред къщата „Пежо―

206. Колата послушно изчурулика и се отключи, когато натисна бутона на дистанционното от

дневната.

Запали, превключи на скорост и даде газ.

В огледалото видя Боне и Пеле да излизат от къщата на пекаря. Чу се изстрел. Люк

превключи на втора и натисна газта до дупка.

Боне изтича до кафенето да вземе ключовете за собствената си кола.

Трябва да бъдат спрени.

Трябва да бъдат убити.

Изкрещя тези заповеди на Пеле.

Люк говореше бързо и високо, докато изстискваше цялата възможна скорост от малката

кола по пустия провинциален път. Мъчеше се да принуди някакъв дежурен телефонист да го

свърже с началниците. Искаше да говори с полковник Тука в Перигьо.

Полковникът трябва да бъде събуден!

Обажда се професор Симар от Бордо, по дяволите!

Беше открил кой е извършил убийствата в манастира Руак!

Боне взе ключовете и се канеше да затвори вратата на кафенето, когато мобилният му

телефон иззвъня.

– Всичко свърши, Боне - извика му Люк. - Свърши. Жандармеристите са на път към Руак.

С теб е свършено.

Яростта на Боне изригна като вулкан.

– Мислиш, че е свършено? Мислиш, че е свършено ли? Ще свърши, когато аз кажа!

Върви на майната си и кажи сбогом на проклетата си пещера! Хайде, опитай да ме спреш!

Давай! Опитай!

Колата беше паркирана пред кафенето. Боне се намърда зад волана, а Пеле се настани до

него с цялата пъргавина, на която бе способен един старец.

– Карабината е в багажника - каза Боне.

– Още ме бива като стрелец - изсумтя Пеле.

Боне спря колата близо до скалите. Пеле взе пушката и я прегледа набързо. Беше